Томас Харис - Ханибал

— Не. — Отговорът долетя между две въздишки на машината. — Марго, мисля, че вече можеш да ни оставиш.

Без да погледне към Старлинг, Марго се обърна и излезе сред шумолене на бричове за езда.

— Господин Върджър, бих искала да закрепя този микрофон към… дрехата ви или към възглавницата, ако не възразявате. Ако предпочитате, мога да повикам санитаря, за да го направи.

— Няма пречка… — каза гласът, минус „п“ и „ч“, после изчака силата на следващото механично издишване — … да го направите вие, агент Старлинг. Аз съм тук.

Не се виждаха никакви електрически ключове. Помисли си, че може би ще вижда по-добре, ако излезе от ослепителната светлина, затова тръгна в тъмнината към аромата на балсам и гаултерия, с протегната напред ръка.

Той запали лампата и тя установи, че леглото е по-близо, отколкото бе очаквала. Изражението на лицето й не се промени. Само ръката, която държеше малкия микрофон с щипка, леко се отдръпна назад — може би сантиметър.

Първата й мисъл беше нещо отделно от усещането в гърдите и стомаха й — установи, че особеностите в говора му се дължаха на пълната липса на устни. След това осъзна, че не е сляп. Единственото му синьо око я гледаше през нещо като монокъл, към който беше прикрепена тръбичка, която го овлажняваше, защото нямаше клепачи. За останалото хирурзите се бяха погрижили още преди години чрез изтегляне и присаждане на здрава кожа върху оголените кости.

Мейсън Върджър, останал без нос и устни, без мека тъкан по лицето, се състоеше сякаш от зъби, подобно на същество от дълбините на океана. Понеже сме свикнали с вида на най-различни маски, шокът от вида му идва със закъснение. Шокът идва от осъзнаването, че това е човешко лице, зад което се крие разум. Стомахът се обръща от мърдането на челюстта при говор, от движението на окото, когато се завърта към теб, за да те види. Да види твоето нормално човешко лице.

Косата на Мейсън Върджър беше хубава и, колкото и да е странно, най-трудно бе да гледаш именно нея. Черна, напръскана със сребро, сплетена на плитка, достатъчно дълга, да стигне до пода, ако се спусне. Сега беше навита на спирала върху гърдите му, над костенуркоподобната жилетка на респиратора. Човешка коса под моравата развалина, брънките на плитката блестяха като застъпващи се люспи.

Отдавна парализираното тяло на Мейсън Върджър се смаляваше до нищо към краката във високото болнично легло.

Пред лицето му висеше пултът за управление, подобен на хармоника или панфлейта от прозрачни пластмасови тръби. Той уви езика си около една от тях и със следващото движение на респиратора духна силно в нея. Леглото реагира с жужене, завъртя се леко към нея и издигна още малко главата му.

— Благодаря на Бога за това, което се случи — заговори Върджър след това. — То е моето спасение. Приехте ли Исус, госпожице Старлинг? Имате ли вяра?

— Израснах в силно религиозна атмосфера, господин Върджър. Имам това, което ми е останало от онова време — отговори Старлинг. — А сега, ако нямате нищо против, ще закрепя микрофона към възглавницата ви. Така няма да ви пречи, нали?

Гласът й звучеше прекалено рязко, като на медицинска сестра. Не й хареса. Видът на собствената й ръка до главата му също не й помагаше. Не й помагаше и пулсирането на пластмасовите тръбички, прокарани над костта, за да захранват лицето му с кръв — приличаха на преглъщащи червеи.

Слава богу, най-после успя да размотае кабела и да се върне до масата при касетофона и втория микрофон за самата нея.

— Специален агент Кларис М. Старлинг, служебен номер във ФБР 5143690. Следват показанията на Мейсън Върджър, номер на социалната осигуровка 475989823, дадени в дома му на датата, отбелязана по-горе, под клетва. Господин Върджър е уведомен, че му е гарантиран имунитет срещу съдебно преследване от прокурора на САЩ за област Трийсет и шеста, както и от всички други местни власти, за което е приложен общ меморандум, подписан и подпечатан. А сега, господин Върджър…

— Искам да ви разкажа за лагера — прекъсна я той при следващото издишване. — Едно чудесно изживяване от детството, към което по същество се върнах.

— Ще можем да поговорим за това по-късно, но мисля, че…

— Можем да поговорим сега, госпожице Старлинг. Това има отношение към всичко останало. Така открих Исус, а това е най-важното нещо, което ще ви кажа. — Изчака следващата въздишка на машината и продължи: — Това бе религиозен, християнски лагер, издържаше го баща ми. Плащаше всичко за сто двайсет и пет лагерници на брега на езерото Мичиган. Някои от онези деца бяха истински нещастници и бяха готови на всичко за парче шоколад. Може да съм се възползвал от това и да съм бил груб с тях, ако не искаха да вземат шоколада и да направят каквото искам… нищо няма да скрия, сега вече няма защо.