Томас Харис - Ханибал

— Господин Върджър, нека прегледаме някои материали, които…

Той не я слушаше. Просто изчакваше машината да му даде въздух.

— Имам имунитет, госпожице Старлинг, и всичко е наред. Имам имунитет от Исус, имам имунитет и от прокурора, и от областния прокурор в Оуингс Милс. Алилуя. Аз съм свободен и сега всичко е наред, госпожице Старлинг. Аз съм с Него и всичко е наред. Той е възкръсналият Христос и в лагера го наричахме Риц, като баровския хотел. Осъвременявахме го. Риц. Никой не може да победи Риц. Служех му в Африка, алилуя, служех Му в Чикаго, славех името Му, служа Му и сега и Той ще ме вдигне от това легло, ще порази враговете ми и ще ги подкара пред мен и ще слушам плача на жените им. Всичко е наред. — Задави се в слюнка и млъкна. Тръбичките на лицето му пулсираха.

Старлинг стана, за да повика помощ, но гласът му я спря.

— Добре съм, всичко е наред.

Може би един директен въпрос щеше да свърши повече работа от опитите да го насочва.

— Господин Върджър, познавахте ли доктор Лектър, преди съдът да ви насочи към него за лечение?

— Не.

— И двамата сте участвали в борда на Балтиморската филхармония.

— Не, мястото ми беше дадено само заради парите, които им даряваме. На заседанията, когато трябваше да се гласува, винаги изпращах адвоката си.

— Не сте дали показания в процеса срещу доктор Лектър. — Вече свикваше да задава въпросите си така, че да съвпадат с ритъма на машината, за да има въздух да й отговаря.

— Казаха, че имат достатъчно доказателства да го осъдят шест пъти. Девет пъти. А той ги надхитри, като се изкара луд.

— Не той се изкара луд. Съдът го обяви за невменяем.

— Намирате ли тази разлика за съществена? — попита Мейсън.

С този въпрос за първи път почувства ума му — дълбок, потаен, съвсем различен от думите, които използваше.

Голямата змиорка, вече свикнала със светлината, се надигна от камъните на дъното на аквариума и отново започна неуморните си кръгове — виеща се кафява лента, красиво нашарена с бели точки.

Старлинг долавяше присъствието й с периферното си зрение.

— Това е Muraena Kidako — каза Мейсън. — Има още по-голяма в един аквариум в Токио. Тази е втората по големина. Наричат я жестока морена. Искате ли да видите защо?

— Не — отвърна Старлинг и обърна страницата на бележника си. — Значи по време на терапията, наложена ви от съда, поканихте доктор Лектър у дома си.

— Вече не се срамувам. Ще ви разкажа всичко. Сега няма проблем. За да ме пуснат след онези скалъпени обвинения в блудство, трябваше да отработя петстотин часа общественополезен труд в кучкарника и да се лекувам при доктор Лектър. Помислих си, че ако забъркам доктора в нещо, той няма да ме държи много изкъсо с терапията и няма да ме обади, ако понякога нарушавам изискванията на условната присъда или му се явя леко дрогиран.

— Тогава сте притежавали къщата в Оуингс Милс.

— Да. Казах на доктор Лектър всичко. За Африка, за Иди и всичко останало. Казах му, че някой път ще му покажа нещата си.

— Ще му покажете…?

— Разни вещи. Играчки. Ето там в ъгъла е преносимата гилотина, която демонстрирах на Иди Амин. Можеш да я качиш на джип и да я отнесеш навсякъде, дори в най-затънтеното село. Сглобява се за петнайсет минути. Осъденият може да вдигне ножа догоре с макара за около десет минути. Малко повече, ако е жена или дете. Не се срамувам от тези неща, защото съм пречистен.

— Доктор Лектър е дошъл в къщата ви.

— Да. Отворих му и бях облечен в кожени неща, нали разбирате. Гледах го, за да открия някаква реакция, но нямаше такава. Безпокоях се да не би да се изплаши от мен, но не се изплаши. Да се изплаши от мен, сега това ми се струва смешно. Поканих го на горния етаж. Показах му… бях осиновил две кучета от кучкарника, бяха ми приятели. И ги държах заедно в клетка с достатъчно вода, но без храна. Беше ми интересно какво ще се случи в крайна сметка. Показах му приспособлението си, знаете, автоеротичната асфиксия, така да се каже, обесваш се, но не наистина, докато… нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, той, изглежда, не разбираше. Попита ме как става и аз му казах, че е странно един психиатър да не знае, а той отговори, и никога няма да забравя усмивката му, той отговори: „Покажи ми.“ Сега те пипнах, казах си аз.

— И му показахте?

— Не се срамувам от това. Учим се от грешките си. Пречистен съм.

— Моля продължете, господин Върджър.

— Свалих надолу примката пред голямото огледало, сложих си я, хванах въжето за освобождаване в едната ръка, а с другата започнах да лъскам бастуна, докато гледах каква ще е реакцията му, но той не реагира. Обикновено успявам да разгадая хората. Той седеше на един стол в ъгъла на стаята, кръстосал крака и сплел пръсти върху едното си коляно. После стана и бръкна в джоба на сакото си, елегантно като Джеймс Мейсън, когато вади запалката си, и ме попита дали искам малко амилов нитрат. Леле! — помислих си, ако ми даде едно хапче сега, ще трябва да ми дава цял живот, ако иска да запази разрешителното си за работа. Това е с рецепта. Е, ако сте чели доклада, знаете, че в хапчето имаше доста повече от обикновен амилов нитрат.