Томас Харис - Ханибал

Франклин вдигна тениската си и погледна малкото си кафяво коремче. Поклати глава. Плачеше.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Как й е името?

— Никак. Маца й е името.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Полицаите ще я вземат и ще я занесат в приюта за животни, а там лекарите ще й бият инжекция. Били ли са ти инжекции в детската градина? Със спринцовка с остра игла? Ще я забият в маца, маца ще я заболи и ще умре.

Франклин стисна долния край на тениската си и закри с него очите си. Мушна палец в устата си, а не го беше правил цяла година, откакто мама го бе помолила да не го прави.

— Ела тук — каза гласът от тъмното. — Ела при мен и ще ти кажа как можеш да спасиш маца от инжекцията. Искаш ли да бият на маца инжекция, Франклин? Не? Тогава ела тук.

Франклин тръгна към тъмнината, лапнал палец и облян в сълзи. Когато стигна на два метра от леглото, Мейсън духна в тръбата и запали лампата.

Поради някаква вродена храброст, поради желанието да спаси маца или защото си даваше сметка, че вече няма накъде да бяга, Франклин дори не трепна. Не избяга. Остана на мястото си и погледна лицето на Мейсън.

Ако Мейсън имаше чело, непременно щеше да го сбърчи при този разочароващ резултат.

— Можеш да спасиш маца от инжекцията, ако сам ти й дадеш малко отрова за плъхове — каза Мейсън. „П“ не се чу, но Франклин разбра. Извади палеца от устата си.

— Ти си стар и лош — каза Франклин. — И си грозен.

Обърна се и излезе от стаята през банята с навитите маркучи до стаята за игри. Мейсън го наблюдаваше на екрана.

Санитарят също поглеждаше към момчето, макар и да се преструваше, че чете списанието. Франклин вече не се интересуваше от играчките. Отиде под жирафа и седна с лице към стената — това беше единственото, което можеше да направи, за да не смуче палеца си.

Кордел го наблюдаваше внимателно, за да види дали плаче. Когато видя раменете на детето да се тресат, отиде при него и внимателно попи сълзите му със стерилни тампони. После постави мокрите тампони в чашата с мартини на Мейсън, която се охлаждаше в хладилника заедно с портокаловия сок и кока-колата.

Оказа се, че никак не е просто да се намери медицинска информация за доктор Ханибал Лектър. Предвид абсолютното му презрение към системата на медицинското обслужване и повечето от практикуващите лекари, не беше изненадващ фактът, че никога не бе имал личен лекар.

Балтиморската болница за душевноболни престъпници, където го бяха държали до злополучното му преместване в Мемфис, сега беше изоставена и сградата подлежеше на събаряне.

От щатската полиция на Тенеси, която последна бе отговаряла за Лектър, преди да успее да се измъкне, твърдяха, че изобщо не са получавали медицинското му досие. Полицаите, които го бяха довели от Балтимор до Мемфис, сега покойници, се бяха подписали, че получават затворника, но не и за каквито и да било медицински документи.

Старлинг прекара един цял ден пред телефона и компютъра, после лично претърси големите архиви за съхраняване на доказателства в Куонтико и централата на ФБР. Цяла сутрин тършува из прашните рафтове на балтиморската полиция, а после прекара влудяващ следобед сред некаталогизираната колекция от материали за Ханибал Лектър в мемориалната юридическа библиотека „Фицхю“, където времето спира, докато служителките правят опити да открият нужния ключ.

Най-накрая се сдобий един-единствен лист хартия — повърхностния медицински преглед, на който бе подложен доктор Лектър при първоначалното му арестуване от щатската полиция на Мериленд. Не беше приложен никакъв медицински картон за здравословното му състояние преди това.

Инел Коури бе надживяла кончината на Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници и сега работеше на значително по-добро място в Болничния борд на щата Мериленд. Не искаше да разговаря със Старлинг в кабинета си, така че се срещнаха в едно кафене на партера.

Старлинг бе свикнала да пристига на мястото на срещата по-рано, за да има време да го огледа от разстояние. Коури дойде точно на минутата. Беше на около трийсет и пет, възпълна и бледа, без никакъв грим или бижута. Косата й стигаше почти до кръста, както я бе носила в училище. Беше с бели сандали.

Старлинг взе няколко пакетчета захар от бара и изчака Коури да седне на уговорената маса.

Доста хора се заблуждават, че всички протестанти си приличат. Не е така. Както хората от Карибските острови могат съвсем точно да определят от кой друг остров са сънародниците им, Старлинг, отгледана от лютерани, хвърли един поглед на тази жена и си каза: Христова църква, може би назарянка.