Томас Харис - Ханибал

— Ако се сетите къде може да са папките или си спомните нещо, нали ще ми се обадите?

— Ще направим цялостно издирване — отговори госпожица Коури, като произнесе фразата с видимо удоволствие, — но не мисля, че ще открием нещо. Много неща просто си останаха там. Не ги зарязахме ние, а онези от метадоновата клиника.

Чашките за кафе имаха дебели стени и човек трудно можеше да пие от тях, без да се накапе. Старлинг изчака Айнел Коури да се отдалечи с тежката си походка, преследвана от собствения си ад, после изпи половин чаша кафе със салфетка под брадичката.

Постепенно идваше на себе си. Знаеше, че й е писнало от нещо. Може би й беше писнало от липсата на вкус или, още по-лошо, от безстилието. От безразличието към неща, които са приятни за окото. Може би изпитваше жажда за стил. Дори стилът на една уличница беше по-добре от нищо — беше заявка за нещо повече, независимо дали искаш да я чуеш, или не.

Потърси в себе си снобизъм и реши, че няма за какво да снобее. След това, докато размишляваше на тема стил, си спомни Ивелда Дръмго, която действително имаше стил. При тази мисъл й се прииска да излезе на чист въздух.

И така, Старлинг се върна там, откъдето всичко бе започнало — Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, вече изоставена. Старата кафява сграда, свидетел на толкова много страдания, беше със заковани прозорци, заключена с вериги, изпъстрена с графити и очакваше разрушителите.

Още преди директорът й доктор Фредерик Чилтън да изчезне, нещата вървяха на зле. Последвалите разкрития за разхищения и лошо управление, както и плачевното състояние на сградата, принудиха местните власти да спрат финансирането. Някои от пациентите бяха преместени в други щатски заведения, други бяха умрели, трети бродеха по улиците на Балтимор като торазинови зомбита вследствие на зле замислена програма за външно лечение, при която мнозина от тях измряха от премръзване по улиците.

Докато чакаше пред сградата, Старлинг си даде сметка, че най-напред бе опитала всички други възможности само защото не искаше да се връща отново на това място.

Пазачът, който трябваше да й отвори, закъсня с четирийсет и пет минути. Беше набит възрастен мъж с ортопедична обувка, която тропаше, и източноевропейска прическа, която може би му бе направена в домашни условия. Докато я водеше към страничната врата, която беше с няколко стъпала под нивото на тротоара, гърдите му свиреха. Ключалката беше разбита от мародери и вратата беше заключена с верига и два катинара. Около брънките на веригата имаше паяжина. Пазачът започна да търси ключовете и Старлинг забеляза, че в пукнатините по стъпалата е поникнала трева. Следобедното небе беше покрито от облаци, светлината бе матова, нямаше никакви сенки.

— Не познавам тази сграда добре. Само проверявам да няма пожар — обясни мъжът.

— Знаете ли дали вътре са складирани някакви документи? Шкафове, досиета?

Той сви рамене.

— След болницата тук няколко месеца беше метадонова клиника. Сложиха всичко в сутерена. Легна, малко чаршафи, не знам какво още. Там е лошо за астмата ми, защото има мухъл, много мухъл. Дюшеците на леглата са изгнили. Не мога да дишам там долу. Стълбите са стръмни за крака ми. Бих ви показал, но…

Старлинг щеше да се зарадва, ако имаше кой да я придружи, пък макар и той, но това щеше да я забави.

— Не, няма нужда. Къде да ви намеря после?

— Надолу по улицата, където преди беше Бюрото за шофьорски книжки.

— Ако не се върна до един час…

Той погледна часовника си.

— След половин час трябва да си тръгна.

Това вече минава всякакви граници.

— Ето какво ще направите. Ще ме изчакате на работното си място, за да ви върна ключовете. Ако не се върна до един час, ще се обадите на този номер тук на визитката и ще им покажете къде съм влязла. Ако ви няма, когато изляза — ако сте се прибрали у дома, лично ще потърся шефа ви сутринта, за да му се оплача. В добавка… в добавка ще ви изпратя проверка от Националната данъчна служба и имиграционните власти и… ясно ли е? Би ме удовлетворил само положителен отговор.

— Щях да ви изчакам, разбира се. Нямаше защо да ми наговорите всичко това.

— Много благодаря — каза Старлинг.

Пазачът се улови за парапета, за да се изкачи до нивото на тротоара, и тя чу отдалечаването на неравните му стъпки. Отвори вратата и попадна на първата площадка на аварийното стълбище. Сивата дневна светлина влизаше през големи зарешетени прозорци. Замисли се дали да заключи след себе си и реши само да завърже веригата на възел от вътрешната страна, така че да може да отвори, ако случайно загуби ключовете.