Томас Харис - Ханибал

— Ангелски прах, някакви други амфетамини и малко хероин — кимна Старлинг.

— Страшна работа! Той отиде до огледалото, в което се гледах, срита го в долния край и взе едно парче счупено стъкло. Аз бях във въздуха. Той се приближи до мен, даде ми парчето, погледна ме в очите и каза, че може би искам да одера лицето си с него. Пусна кучетата. Те изядоха лицето ми. Казват, че минало доста време, докато свалят всичко. Аз не помня. Доктор Лектър ми прекърши врата с примката. После в кучкарника изпомпали стомасите на кучетата и намерили носа ми, но не успяха да го присадят.

Старлинг не съумя да пренареди книжата върху масата толкова бързо, колкото би трябвало.

— Господин Върджър, семейството ви е обявило награда след бягството на доктор Лектър в Мемфис.

— Да. Един милион долара. Милион. Разгласихме го по целия свят.

— Освен това сте обещали да платите за всяка свързана със случая информация, не само за обичайното откриване и залавяне. Би трябвало да ни предоставяте тази информация. Правехте ли го?

— Не съвсем, но и нямаше нищо, което да си струва да се предоставя.

— Откъде сте сигурен? Може би сте проследили някои от сведенията самостоятелно?

— Само доколкото да се убедя, че не вършат работа. А и защо да ви помагам? Вашите хора никога не са ни казвали каквото и да било. Получихме сведения за Крит, които не вършеха никаква работа, после от Уругвай, които не успяхме да потвърдим. Искам да разберете, че не става въпрос за отмъщение, госпожице Старлинг. Аз съм простил на доктор Лектър точно така, както Исус е простил на римските войници.

— Господин Върджър, в службата ми сте съобщили, че този път може би сте открили нещо, заслужаващо внимание.

— Погледнете в чекмеджето на крайната масичка.

Старлинг извади белите памучни ръкавици от чантата си и си ги сложи. В чекмеджето имаше голям кафяв плик. Беше корав и тежък. Извади рентгенова снимка и я вдиша към светлината. Беше на лява ръка, явно беше наранена. Преброи пръстите. Четири плюс палец.

— Вижте метакапралните кости. Нали знаете за какво говоря?

— Да.

— Пребройте кокалчетата.

— Пет.

— Ако броим и палеца, този човек е имал шест пръста на лявата ръка. Като доктор Лектър.

— Като доктор Лектър.

Ъгълчето, където трябваше да са отпечатани номерът и произходът на снимката, беше отрязано.

— Откъде ви попадна това, господин Върджър?

— От Рио де Женейро. Ако искам да науча повече, трябва да платя. Много пари. Можете ли да ми кажете дали това е ръката на доктор Лектър? Искам да знам дали да платя.

— Ще опитам, господин Върджър. Ще направя всичко възможно. Пазите ли опаковката, в която получихте това?

— Да. Марго я сложи в найлонов плик. Ще ви я даде. А сега, госпожице Старлинг, чувствам се уморен и имам нужда от малко грижи.

Едва излязла, Мейсън Върджър наду крайната тръба и каза:

— Кордел!

Санитарят от стаята за игри влезе и започна да му чете от една папка с етикет „Департамент по грижи за децата, Балтимор“.

— Казваше се Франклин, нали? Изпрати ми Франклин — нареди Мейсън и изгаси лампата.

Момчето застана само в ярко осветената част на стаята и се завзира в тъмнината.

— Ти ли си Франклин? — долетя гърленият глас.

— Франклин — отговори момченцето.

— Къде живееш, Франклин?

— С мама, Шърли и Стрингбийн.

— Стрингбийн през цялото време ли е с вас?

— Той идва и си отива.

— Идва и си отива значи?

— Да.

— Майка ти не ти е истинска майка, нали, Франклин?

— Осиновила ме е.

— Осиновявали са те и други, нали?

— Да.

— Харесва ли ти къщата ти, Франклин?

Детето се оживи.

— Имаме си маца. Мама прави кейк в печката.

— Откога живееш в къщата на мама?

— Не знам.

— Имал ли си рожден ден в нея?

— Веднъж имах. Шърли направи лимонада.

— Обичаш ли лимонада?

— Обичам.

— Обичаш ли мама и Шърли?

— Обичам, ъхъм, и маца.

— Искаш ли да живееш там? Не се ли страхуваш, когато си лягаш да спиш?

— Не се страхувам. Спя в стаята с Шърли, а тя е голямо момиче.

— Франклин, повече не можеш да живееш там с мама, Шърли и маца. Трябва да си отидеш.

— Кой казва?

— Властите. Мама са я уволнили от работа и вече не й позволяват да е осиновител. Полицията е намерила у вас цигара с марихуана. След тази седмица повече няма да можеш да виждаш мама. Няма да можеш да виждаш и Шърли, и маца.

— Не — каза Франклин.

— Или може би те просто не те искат вече, какво ще кажеш? Може би нещо при теб не е както трябва? Да не би да имаш възпаление или нещо противно? Мислиш ли, че кожата ти е твърде тъмна, за да те обичат?