Томас Харис - Ханибал

— Модел осемдесет и осма.

— Петлитров? Все едно че е приклекнал на колелата си.

— Да. Това е рауш мустанг.

— Харесва ли ви?

— Много.

— Колко вдига?

— Не знам. Достатъчно, струва ми се.

— Страх ли ви е от него?

— Изпълва ме с респект — отговори Старлинг.

— Знаехте ли що за кола е, или случайно го купихте?

— Знаех достатъчно, за да го купя при една случайна разпродажба, когато го видях. По-късно научих повече.

— Мислите ли, че ще изпревари моето порше?

— Зависи от поршето, госпожице Върджър. Трябва да говоря с брат ви.

— Ще го почистят след около пет минути. Можем да започнем там, горе. — Бричовете за езда прошумоляха по едрите бедра на Марго Върджър и тя се заизкачва по стъпалата. Сламенорусата й коса беше достатъчно оредяла, за да накара Старлинг да се пита дали не взема стероиди и дали не й се налага да притиска клитора си с лепенка, за да не стърчи.

За Старлинг, която бе прекарала детството си в лютеранско сиропиталище, къщата приличаше на музей — огромни пространства с потъмнени греди на таваните, по стените множество портрети на важни на вид мъртъвци. На площадките имаше съдове от китайски емайл, а по коридорите бяха постлани дълги марокански пътеки.

Новото крило рязко се различаваше по стил. В модерната функционална пристройка се влизаше през двойна врата с матово стъкло, крайно неуместна в дъното на сводестия коридор.

Марго Върджър спря пред вратата и насочи към Старлинг блестящите си, пълни с раздразнение очи.

— За някои хора е трудно да разговарят с Мейсън — каза тя. — Ако се притесните или не можете да го понесете, след това ще ви кажа нещата, които сте забравили да го попитате.

Съществува едно чувство, което всички ние изпитваме, но все още не сме му дали име — щастливото предвкусване на възможността да изпитаме презрение. Старлинг го забеляза изписано на лицето на Марго Върджър.

— Благодаря — отвърна само.

За нейна изненада първото помещение след двойната врата беше голяма и добре оборудвана стая за игри. Две малки тъмнокожи момченца си играеха сред големи препарирани животни — едното караше велосипедче с три колела, а другото тикаше по пода камион. По ъглите бяха подредени всевъзможни играчки и велосипеди, а в средата имаше катерушки и други подобни върху покрит с меки подложки под. В единия ъгъл на стаята на старинен стол седеше висок мъж с бяла престилка, който четеше списание „Воуг“. На стените бяха монтирани няколко видеокамери — някои високо, други на височината на очите. Една от тях в ъгъла започна да следи Старлинг и Марго Върджър, а обективът й взе да се върти, за да намери фокуса.

Вече бяха отминали децата, но Старлинг усещаше присъствието им. Веселото им боричкане с играчките беше приятно.

— Мейсън обича да гледа децата — обясни Марго Върджър. — Те се ужасяват, като го видят, с изключение на най-малките, затова го прави по този начин. След това яздят понита. От детска градина за социално слаби са. В Балтимор.

В стаята на Мейсън Върджър можеше да се влезе само през банята — съоръжение, достойно за всеки балнеосанаториум, заемащо цялата ширина на пристроеното крило. Имаше вид на място за обществено ползване — стомана и хром, килим като в учреждение, душови кабини с широки врати, вани от неръждаема стомана с висящи над тях устройства за вдигане, навити оранжеви маркучи и големи стъклени шкафове с мехлеми от аптека „Санта Мария Новела“ във Флоренция. Във въздуха се усещаше дъх на пара, носеше се аромат на балсам и гаултерия.

Под вратата на стаята на Мейсън Върджър Старлинг видя светлина. Когато сестра му докосна дръжката, светлината угасна.

В ъгъла имаше кът за сядане, над който светеше силна светлина. Над канапето висеше прилична отпечатка на „Отминалите дни“ на Уилям Блейк — Господ мери с пергела си. Картината беше драпирана в черно, за да напомня за скорошната кончина на патриарха на фамилията. Останалата част от стаята тънеше в мрак.

От тъмнината долиташе шум на машина — ритмично въздишане.

— Добър ден, агент Старлинг — долетя механично усилен гърлен глас. Съгласните звуци почти липсваха.

— Добър ден, господин Върджър — обърна се Старлинг към тъмнината. На главата си усещаше топлината от лампата. Следобедът беше някъде другаде. Следобедът не влизаше тук.

— Седнете.

Ще трябва да го направя. Моментът е подходящ. Трябва да е сега.

— Господин Върджър, разговорът, който ще проведем, по същество е снемане на показания и ще трябва да го запиша на лента. Имате ли нещо против?