Томас Харис - Ханибал

Лицето на Крофорд пламна и тя си го спомни над гроба на Джон Бригъм в силния вятър, който духаше. Крофорд никога не беше говорил с нея за собствената си война.

— Но все пак направихте нещо, нали?

Той кимна.

— Направих нещо. Не знам доколко ще се зарадваш. Става дума за работа.

Работа. „Работа“ беше хубава дума в речника, който използваха помежду си, само двамата. Това означаваше конкретна бърза задача и въздухът сякаш се проясни. Никога не говореха — ако имаше как да го избегнат — за заплетената централна бюрокрация във Федералното бюро за разследвания. Двамата бяха като лекари мисионери, които нямат нерви за теология — съсредоточаваха се изцяло върху бебето, знаеха, но не го изричаха, че Бог няма да си помръдне пръста, за да помогне. Че не би изпратил дъжд, дори и да става дума за хиляди деца на туземци.

— Косвено, Кларис, твой благодетел е авторът на писмото, което получи наскоро.

— Доктор Лектър. — Отдавна бе забелязала, че Крофорд избягва да произнася името му.

— Същият. В продължение на толкова много години ни се изплъзва, нямахме надежда да го открием, а сега изведнъж ти пише писмо. Защо?

Бяха изминали седем години, откакто доктор Ханибал Лектър, доказано отнел живота на десет души, бе избягал от охраната в Мемфис, убивайки още пет души.

Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Делото му във ФБР оставаше открито и щеше да е открито за вечни времена или поне докато не го заловяха. Така беше и в Тенеси, и в други юрисдикции. Вече обаче нямаше специални хора, натоварени с издирването му, при все че близките на жертвите не преставаха да ронят гневни сълзи пред властите в Тенеси и все още настояваха да се предприеме нещо.

Бяха се появили томове научни догадки за психиката му, повечето от които дело на хора, които през живота си не го бяха виждали. Имаше няколко работи на психиатри, които той бе направил за смях в научните издания и които бяха сметнали, че сега е безопасно да надигнат глава. Някои от тях твърдяха, че отклоненията в психиката му неизбежно ще го тласнат към самоубийство и че вероятността вече да е покойник е доста голяма.

Интересът към доктор Лектър, поне в киберпространството, беше до голяма степен жив. По тинестото дъно на Интернет теориите за Лектър никнеха като гъби, а твърденията, че е бил видян, изобилстваха като подобните твърдения за Елвис Пресли. Натрапници обсаждаха чат-пространствата, а в електронното блато в тъмната страна на Мрежата на колекционерите на ужасяващи мистерии се предлагаха полицейски снимки на извършените от него безумия.

След седем години от доктора имаше една-единствена следа — писмото му до Кларис Старлинг по времето, когато таблоидите я разпъваха на кръст.

По писмото нямаше отпечатъци от пръсти, но във ФБР до голяма степен бяха убедени, че не е фалшификат. Кларис беше сигурна в това.

— Защо го е направил, Кларис? — попита Крофорд, сякаш й се сърдеше. — Никога не съм претендирал, че го разбирам по-добре от онези тъпанари психиатрите. Затова ти ми кажи.

— Решил е, че случилото се с мен ще ме унищожи, ще ме разочарова до крайна степен в Бюрото, а той умира да гледа как се руши вярата, това е любимото му занимание. Подобно на рухналите черкви, които колекционираше. Най-много обичаше да гледа снимката на руините на онази църква в Италия, която се събори и затрупа възрастните жени по време на неделната молитва, а някой беше забучил най-отгоре коледно дърво. Аз го забавлявам, той си играе с мен. Докато го разпитвах, той обичаше да изтъква пропуските в образованието ми. Смята ме за простовата и наивна.

— А мислила ли си, че си пада по теб, Старлинг? — попита Крофорд, като говореше от висотата на собствената си възраст и самота.

— Мисля, че го забавлявам. Нещата или го забавляват, или не. Ако ли не…

— Не си ли чувствала, че те харесва? — настоя Крофорд на различието между мисъл и чувство както баптистът държи на пълното потапяне на младенеца при кръщаването.

— Още съвсем в началото на познанството ни той ми каза за мен самата неща, които си бяха самата истина. Смятам, че разбирането лесно може да се обърка с влизането в положението, защото толкова много ни се иска да ни влязат в положението. Може би съзряването е именно осъзнаването на това различие. Неприятно и гадно е да съзнаваш, че някой те разбира, без дори да те харесва. А най-лошо е когато си дадеш сметка, че разбирането е само оръдие на дебнещия те хищник. Нямам никаква представа какво изпитва доктор Лектър към мен.