Томас Харис - Ханибал

На скулата й все още се виждаха набитите под кожата частици изгорял барут от пистолета на Джейм Гъм.

— Не остава време — отвърна тя.

— Знаеш ли как наричат французите бенка на скулата като тази?

Крофорд разполагаше с огромна библиотека за татуировки, телесни символи и ритуални обезобразявания.

Старлинг поклати глава.

— Наричат я „courage“ или храброст — каза той. — Не е нужно да го махаш. На твое място не бих го направил.

Ферма „Мъскрат“, имението на семейство Върджър край река Съскехана в Северен Мериленд, притежава някаква вълшебна красота. Фамилията го бе купила през трийсетте години с пари от месопреработването, когато бе решила да се премести от Чикаго, за да е по-близо до Вашингтон. Тънкият усет за бизнес и политическите връзки бяха позволили на фамилията Върджър да печели търговете за снабдяване на американската армия с месо още от времето на Гражданската война.

Скандалът с „балсамираното“ говеждо по време на испано-американската война изобщо не се бе отразил на семейството. Когато Ъптън Синклер и останалите търсачи на скандали бяха разследвали кошмарните условия в една кланица в Чикаго, те бяха открили, че няколко работници на Върджър са били неволно разфасовани и продадени като свинска мас марка „Даръм“ — фаворит на пекарите. Вината не се лепна задълго върху семейство Върджър. Не бе пропаднал нито един правителствен контракт.

Фамилията избягваше подобни и много други скандали, като даваше пари на политиците — единственият удар за тях беше приемането на Закона за инспекция на месото през 1906 година.

Днес в предприятията на семейството се колят дневно около 86 000 говеда и приблизително 36 000 свине — количествата варират леко според сезона.

Ароматът на наскоро окосените ливади в имението и разцъфналите люляци, поклащани от ветреца, нямаше нищо общо с миризмата на кланица. Единствените животни бяха няколкото понита за децата и стадата смешни гъски, които пасяха по ливадите и поклащаха задниците си със скрити в тревата глави. Къщата, плевнята и прилежащата земя се намираха съвсем близо до средата на национален горски парк от шест квадратни мили, но щяха да си останат там за вечни времена по силата на специално разрешение, издадено от Департамента на вътрешните работи.

Както множество други изолирани имения на много богатите, и това не беше лесно да се намери от първия път. Кларис Старлинг подмина отклонението от главния път. Върна се назад и най-напред попадна на входа за доставки — голям портал, заключен с катинар и верига, във високата ограда, опасваща гората. Отзад се виждаше тесен път, който се губеше между дърветата. Нямаше домофонна уредба. Две мили по-нататък най-накрая откри къщичката на портиера, на стотина метра навътре, по хубава алея. Портиерът беше униформен и името й беше записано в дневника му.

След още две мили по великолепно поддържан път стигна до къщата.

Спря ръмжащия мустанг, за да изчака да пресече стадо гъски. На четвърт миля от голямата къща имаше красива плевня и от нея се изниза колона деца, яхнали шотландски понита. Основната сграда беше проектирана от Станфорд Уайт 8 8 Станфорд Уайт (1853–1906) — голям американски архитект, проектирал някои от забележителните сгради на Ню Йорк. — Б.пр. и се вписваше безупречно в околността. Изглеждаше солидна и разкошна — царство на приятни сънища. Старлинг почувства бодване под лъжичката.

Семейството бе проявило достатъчно разум, за да остави къщата такава, каквато е, с изключение на една-единствена пристройка, която не се виждаше отпред — модерно крило, щръкнала от източната страна като допълнителен крайник в уродлив медицински експеримент.

Старлинг паркира под козирката на входа. Изгаси двигателя и чу собственото си дишане. В огледалото видя конник. След малко чу копита по настилката зад колата и се измъкна навън.

От седлото слезе широкоплещеста особа с къса руса коса и подаде юздата на някакъв прислужник, без изобщо да го погледне.

— Отведи го в конюшнята — каза ездачът с гърлен, дрезгав глас. — Аз съм Марго Върджър.

Старлинг се вгледа и чак сега видя, че е жена. Протягаше ръката си направо от рамото. Имаше вид на културистка. Масивните й рамене под жилестия врат и гръдният й кош изпъваха фланелката. Очите й блестяха сухо и гледаха с раздразнение, сякаш не им достигаха сълзи. Беше с бричове за езда на диагонално райе и ботуши без шпори.

— Какво карате? — попита тя. — Стар мустанг?