Томас Харис - Ханибал

— Бари — заговори тя силно в слушалката, — спри колата пред страничния вход. Донеси прожектора. Освен това, за да се изнесат нещата оттук, ще трябва количка… Да, да, слез. Чакам те. — След това извика към тъмнината: — Внимание, там вътре. Аз съм федерален агент. Ако живеете тук незаконно, свободни сте да си тръгнете. Няма да ви арестувам. Не съм тук заради вас. Можете да се върнете, след като свърша работата си. Това не ме интересува. Можете да се покажете. Ако опитате да ми попречите, ще пострадате сериозно, защото ще пробия задника ви с куршум. Благодаря за вниманието.

Гласът й отекна по празния коридор, в чиито килии толкова много хора бяха ревали до прегракване и бяха гризали решетките, докато останат без зъби.

Старлинг си спомни вдъхващото увереност присъствие на едрия санитар Барни. Странната вежливост, с която Барни и доктор Лектър се отнасяха помежду си. Сега нямаше никакъв Барни. Хрумна й нещо от училище и се напъна да си го спомни:

Градина с рози, точно така. Това тук със сигурност не беше градина с рози.

Старлинг, подтиквана от вестникарските статии напоследък да мрази освен самата себе си и своя пистолет, установи, че сега, когато се чувстваше несигурна, допирът с него е всъщност изключително приятен. Извади колта от кобура и тръгна напред. Беше много важно да наблюдава и двете страни, защото не биваше да допусне някой да се промъкне зад гърба й. Някъде капеше вода.

В някои от килиите имаше разглобени легла. В други имаше дюшеци. Водата се събираше в средата и Старлинг, която винаги пазеше обувките си, прекрачваше ту от едната страна на тясната локва, ту от другата. Спомняше си какво я бе посъветвал Барни преди толкова много години. Движи се в средата на коридора.

Малко по-нататък наистина видя шкафове за документи. Тъмнокафяви в светлината от фенерчето.

Ето я килията на Мигс, покрай която най-много мразеше да минава. Мигс, който шепнеше мръсотии и я пръскаше с телесни течности. Мигс, когото доктор Лектър бе убил, като го бе накарал да глътне мръсния си език. След Мигс в килията бяха сложили Сами — Сами, чиито поетични опити доктор Лектър беше окуражавал с изненадващо въздействие върху самия поет. Дори и сега чуваше как Сами реве стиховете си:

Тя още пазеше някъде надраскания с креда текст.

Сега килията беше натъпкана с дюшеци и завързани на бали чаршафи.

И, най-накрая, килията на доктор Лектър.

Солидната маса, на която четеше, все още беше завинтена за пода в средата на килията. Рафтовете, върху които държеше книгите си, ги нямаше, но подпорите им още стърчаха от стената.

Трябваше да се заеме с шкафовете, но нещо я теглеше към килията. Тук се бе състояла най-забележителната среща в живота й. Тук бе преживяла изненада, стъписване, страх.

Тук бе чула такива истини за себе си, че сърцето й бе закънтяло като камбана.

Искаше й се да влезе вътре. Искаше да влезе, както на човек му се иска да скочи от балкона или както го изкушават релсите при вида на приближаващия влак.

Старлинг освети наоколо с фенера си — видя гърбовете на шкафовете, близките килии. Любопитството надделя и я накара да прекрачи прага. Застана в средата на килията, в която доктор Ханибал Лектър бе прекарал осем години. Стоеше на мястото, където някога бе стоял той. Очакваше да се развълнува, но не се получи. Остави пистолета и фенерчето на масата му, внимателно, за да не се изтъркаля на пода, после се опря на ръце върху плота. Отдолу усети само трохи.

Общо взето, остана разочарована. Килията без обитателя й беше като захвърлена змийска кожа. Тогава си бе помислила, че е разбрала нещо — не беше задължително смъртта и опасността да дойдат, докато си в капан. Можеха да дойдат с дъха на любимия човек. Или през някой слънчев следобед, на рибния пазар, докато по високоговорителите гърми „Макарена“.

Стига толкова. На работа. Шкафовете бяха четири, с обща дължина около три метра, високи до брадичката й. Всеки имаше по пет чекмеджета, които се заключваха с обща ключалка, монтирана на най-горното. Не бяха заключени. Бяха пълни с папки, някои доста дебели. Имаше стари, с кафяви картонени корици, и по-нови, пластмасови. Папки със сведения за здравето на мъртъвци още от откриването на болницата през 1932 година. Бяха горе-долу подредени по азбучен ред. Зад някои от редовете с папки бяха натъпкани документи. Старлинг задържа големия фенер на рамото си, а със свободната си ръка затършува из папките. Съжали, че не е взела по-малък фенер, който да може да закрепи между зъбите си. Веднага щом се ориентира в подредбата на папките, прескочи няколко чекмеджета до буквата „Л“ и бам — Д-р Лектър, Ханибал.