Томас Харис - Ханибал

— Аз съм Кларис Старлинг. Помниш ли ме? Аз бях…

— Ченгето.

— Да, още съм ченге. Барни, трябва да говоря с теб. Неофициално. Искам да те питам някои неща.

Той слезе по стъпалата. Когато застана на тротоара пред нея, тя пак трябваше да го гледа отдолу нагоре. Не се чувстваше застрашена от ръста му, както би се чувствал един мъж.

— Ще се съгласите ли за протокола, полицай Старлинг, че не са ми прочетени правата? — Гласът му беше висок и дрезгав, като на Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан.

— Разбира се. Не съм ти прочела правата. Признавам го.

— Ще го кажете ли и на чантата си?

Старлинг отвори сака, наведе се към него и каза:

— Не съм прочела правата на Барни и той не знае какви са — сякаш в сака имаше някакво джудже.

— Малко по-нататък на тази улица правят много хубаво кафе — каза Барни. — Колко шапки носиш в този сак?

— Три — отговори Старлинг.

Покрай тях мина микробус с инвалидни регистрационни номера. Старлинг усети погледите на пътниците върху себе си, но сакатите често зяпаха жадно жените и имаха пълно право за това. На следващото кръстовище я изгледаха и някакви млади мъже от една кола, но не казаха нищо заради присъствието на Барни. Ако нещо се бе показало през някой прозорец, щеше да е нащрек моментално — все още очакваше отмъщението на шайката на Крип, но с нахалните погледи трябваше да се примири.

Когато влязоха с Барни в заведението, микробусът даде на заден в една пряка и после се върна в посоката, от която бе дошъл.

Трябваше да изчакат да се освободи сепаре в препълненото заведение — беше закусвалня, келнерът крещеше на готвача на хинди, а готвачът печеше месо на скарата с дълги щипки в ръка и виновно изражение на лицето.

— Хайде да хапнем — предложи Старлинг, когато най-накрая седнаха. — Чичо Сам плаща. Как я караш, Барни?

— Работата е добра.

— Какво работиш?

— Санитар.

— Мислех, че вече си станал лицензиран фелдшер или учиш медицина.

Барни сви рамене и протегна ръка към сметаната.

— Ще ти видят ли сметката, задето застреля Ивелда?

— Не знам. Ще видим. Познаваше ли я?

— Видях я веднъж, когато докараха мъжа й Дион в болницата. Беше мъртъв. Кръвта му бе изтекла още преди да го качат в линейката. Когато стигна при нас, от раните му вече течеше бистър физиологичен разтвор от системите. Тя не искаше да се отдели от него и се нахвърли върху сестрите. Аз трябваше да я… Знаеш. Хубава жена. И много силна. Сега обаче не я докараха…

— Не. Установиха смъртта на място.

— Така си и помислих.

— Барни, след като предаде доктор Лектър на хората от Тенеси…

— Те не се държаха добре с него.

— След като ти…

— И сега всички са трупове.

— Да. Хората от охраната му останаха живи три дни. Ти беше с доктор Лектър осем години.

— Всъщност шест. Постъпих, след като го бяха затворили.

— Как успя, Барни? Ако не възразяваш, че те питам, как успя да оцелееш край него? Едва ли е само защото си се държал добре.

Барни погледна отражението си в лъжицата — най-напред във вдлъбнатата страна, после в изпъкналата — и се замисли за миг.

— Доктор Лектър имаше чудесни обноски. Поведението му не беше вдървено и изкуствено, а непринудено и изискано. Тогава карах едни задочни курсове и той често ми помагаше. Това не означава, че не би ме убил при първа възможност. Това, че имаше някои добри качества, не означава, че нямаше лоши. Доброто и лошото съществуват едно до друго. Сократ го е казал много по-добре. И в зандан като онзи не можеш да си позволиш да го забравиш дори за миг. Ако си нащрек, всичко е както трябва. Доктор Лектър може би съжалява, че ми показа Сократ.

За Барни, неизтърпял недостатъците на официалното образование, Сократ беше ново преживяване, нещо като първа среща.

— Безопасността беше съвсем отделно от разговорите, нямаше нищо общо — каза той. — Мерките за сигурност не бяха персонално насочени към него дори когато се налагаше да не му давам пощата или да го връзвам, за да не буйства.

— Често ли разговаряше с доктор Лектър?

— Понякога минаваха месеци, без да каже и дума, понякога разговаряхме надълго и нашироко, предимно нощем, когато утихнат крясъците. Всъщност карах един задочен курс, но хабер си нямах от нищо, а той ми разкри цял един нов свят, в буквалния смисъл… Светоний, Гибън и прочие.

Барни взе чашата си. Върху ръката му имаше скорошна драскотина, дезинфекцирана с йод.

— Когато избяга, не ти ли е минавало през ум, че би могъл да се върне при теб?