Томас Харис - Ханибал

— То беше на покойния доктор Чилтън.

— Покойния? Откъде знаеш, че е мъртъв, Барни?

— Ами вече седем години от него ни вест, ни кост — отвърна Барни. — Не очаквам да се появи повече. Искам да те попитам… Какво всъщност искаш, специален агент Старлинг?

— Искам да видя рентгеновата снимка. Искам рентгеновата снимка. Ако има някакви книги на доктор Лектър, искам да ги видя.

— Да кажем, че намерим тези неща… Какво ще стане с тях после?

— Правата да ти кажа, не знам. От прокуратурата могат да задържат всички материали като веществени доказателства към следствието за бягството му. В такъв случай ще мухлясват в склада за съхраняване на доказателства. Ако прегледам вещите и не открия нищо полезно в тях, ще можеш да претендираш, че доктор Лектър ти ги е подарил. Той отсъства вече седем години, така че можеш да предявиш граждански иск. Той няма близки и роднини. Аз лично ще препоръчам да ти върнат всичко, от което нямаме полза. Все пак трябва да си наясно, че моите препоръки не са от тези, в които се претрепват да се вслушват. Вероятно никога няма да ти върнат рентгеновата снимка и медицинските документи, защото те поначало не са били негови, за да ги подарява на когото и да било.

— Ами ако ти кажа, че тези неща не са у мен?

— Нещата на Лектър ще станат непродаваеми в най-скоро време, защото ще пуснем бюлетин и ще уведомим пазара, че ще изправим пред съда всеки, който купи или скрие нещо от тези неща. Ще взема и заповед за обиск на апартамента ти.

— Още повече, че разбра къде живея.

— Мога да ти кажа само, че ако предадеш материалите, няма да имаш никакви проблеми, задето си ги взел, защото по същество си ги съхранил. Кой знае какво би станало с тях в противен случай. Но що се отнася до обещания, че ще си ги получиш обратно, не мога да ти обещая нищо със сигурност. — Старлинг бръкна в чантата си за по-голяма тежест. — Обаче, Барни, имам чувството, че не си станал лекар, защото нямаш право. Може би имаш минала присъда? Виждаш ли? Не съм изисквала досието ти, не съм ровила в миналото ти.

— Така е. Само си се ровила в данъчната ми декларация и молбата за работа. Трогнат съм.

— Ако имаш предишна присъда, може би прокурорът ще успее да вметне някоя добра дума където трябва и ще изчистят досието ти.

Барни попи устните си с парченце препечен хляб.

— Свърши ли? Нека се поразходим.

— Видях Сами. Помниш ли го? Дето го сложиха в килията на Мигс. Все още живее там — каза Старлинг, когато излязоха.

— Мислех, че онова място е набелязано за събаряне.

— Така е.

— Сами включен ли е в някаква програма?

— Не. Просто живее там в тъмното.

— Мисля, че е редно да кажеш за него където трябва. Диабетик е и ще умре, ако е оставен без грижи. Знаеш ли защо доктор Лектър накара Мигс да си глътне езика?

— Мисля, че знам.

— Уби го, защото те обиди. Но не се чувствай виновна… Вероятно щеше да го направи така или иначе.

Минаха покрай входа на Барни и стигнаха до тревата, където гълъбът все още обикаляше около трупа на убития си другар. Барни плесна с ръце да го прогони.

— Махай се! Стига толкова скръб. Ей сега ще дойде някоя котка.

Птицата отлетя. Не видяха къде изчезна.

Барни взе мъртвия гълъб. Трупчето с лъскавите пера се плъзна леко в джоба му.

— Знаеш ли, че доктор Лектър веднъж те спомена. Може би последния път, когато разговарях с него, или един от последните пъти. Искаш ли да знаеш какво каза?

— Разбира се — кимна Старлинг. Храната в стомаха й сякаш се раздвижи. Напрегна волята си, за да не се намръщи.

— Говорехме за наследеното, здраво вкоренено поведение. За пример даде гълъбите, които се преобръщат във въздуха, докато летят, и падат надолу към земята. Някои се спускат съвсем ниско до земята, други не толкова. Не можеш да чифтосаш два от тези, които се спускат съвсем ниско, защото потомството им ще се удари в земята и ще умре. Лектър каза: „Агент Старлинг е от тези, които се спускат до долу, Барни. Дано поне единият от родителите й не е бил такъв.“

Старлинг трябваше да се замисли, за да смели чутото.

— Какво ще правиш с гълъба? — попита.

— Ще го оскубя и ще го изям — отговори Барни. — Ела у нас да ти дам рентгеновата снимка и книгите.

Докато се връщаше с тежкия пакет към болницата и колата си, Старлинг чу гукането на скърбящия гълъб откъм дърветата само веднъж.

Благодарение на загрижеността на един луд и манията на друг Старлинг сега имаше това, което винаги бе желала — кабинет на сутеренния етаж в „Поведенчески науки“. Не беше приятно да получиш кабинет по този начин.