Томас Харис - Ханибал

Старлинг кимна.

— Оставих Мейсън на мира точно както ми каза.

— Разбрах вече — каза Крофорд. — Можеш да предадеш на Мейсън, че очакваме помощ чрез Интерпол и посолството. Обясни му, че трябва да изпратим там хора, за да започнем подготовка за екстрадиране. Лектър вероятно е извършил престъпления и в Южна Америка, така че е по-добре да го приберем, преди полицията в Рио да започне да рови досиета, в които пише canibalismo. Ако изобщо е в Южна Америка. Старлинг, гади ли ти се, когато разговаряш с Мейсън?

— Налага се да вляза в режим. Ти ми показа как става това, когато работехме по удавницата в Западна Вирджиния. Фредерика Бимел… Да, от Мейсън наистина ми се гади. Напоследък ми се гади от много неща, Джак.

Сама се изненада от себе си, та чак млъкна. Никога досега не се бе обръщала към шефа на секцията на малко име и това я стресна. Вгледа се в лицето му, което бе пословично трудно за разгадаване.

Той кимна и се усмихна тъжно.

— И на мен, Старлинг. Искаш ли таблетки за стомах, преди да говориш с него?

Мейсън Върджър не си направи труда да разговаря с нея. Някакъв секретар й благодари за съобщението и предаде, че Мейсън ще я потърси по-късно. Не го направи. За Мейсън Върджър, който беше няколко позиции по-нагоре от нея в списъка за получаване на информация, съвпадането на рентгеновите снимки не беше новина.

Мейсън научи доста преди Старлинг, че рентгеновата снимка, с която разполагаме на доктор Лектър, защото източниците му в Департамента на правосъдието бяха много по-добри от нейните.

Мейсън получи съобщението по електронната поща, подписано със „Символ 287“. Това е вторият компютърен псевдоним на представителя на правителството на САЩ, помощника на Партън Велмор в Юридическата комисия на Камарата на представителите. Кабинетът на Велмор беше уведомен от „Касиус 199“, втория компютърен псевдоним на Пол Крендлър от Департамента на правосъдието.

Мейсън се развълнува. Не бе допуснал, че доктор Лектър е в Бразилия, но сега беше ясно, че на лявата му ръка има пет пръста. Информацията пристигна заедно със сведения за нова следа, този път от Европа. Мейсън предполагаше, че източникът на информация работи в италианските правозащитни служби, и миризмата на Лектър сега изглеждаше по-силна откогато и да било досега.

Нямаше намерение да дели информацията си с ФБР. Беше изпреварил значително федералната агенция в издирването на Лектър благодарение на седемгодишните си неуморни усилия, достъпа до поверителни правителствени материали, множеството разпръснати листовки и големите си финансови възможности. Споделяше информация с ФБР само когато трябваше да се възползва от ресурсите им.

За да не буди съмнения, накара секретаря си да продължи да притиска Старлинг за нови подробности — обаждаше се й се поне по три пъти всеки ден.

Мейсън веднага изпрати пет хиляди долара на информатора си в Бразилия, за да продължи да следи източника на рентгеновата снимка. В Швейцария, във фонда за спешни случаи, изпрати значително по-голяма сума и беше готов да плати още веднага щом чуе каквото трябва.

Вярваше, че източникът му в Европа е открил доктор Лектър, но го бяха заблуждавали неведнъж и се бе научил да е по-предпазлив. Доказателствата щяха да се появят скоро. Дотогава, за да облекчи агонията от чакането, се отдаде на това, което щеше да направи, след като Лектър попаднеше в ръцете му. И това подготвяше отдавна, защото Мейсън бе станал специалист по страданието…

Предпочитаните от Бог начини за причиняване на страдание не ни удовлетворяват, нито пък могат да бъдат разбрани, освен ако невинността не Го отвращава. Явно се нуждае от малко помощ в насочването на слепите стихии, с които бичува земята.

Мейсън осъзна ролята си във всичко това през дванайсетата година от парализирането си, когато тялото му започна да чезне постепенно под завивките и когато разбра, че никога вече няма да се изправи. Помещенията за него във фамилното имение бяха готови и той разполагаше със средства, но те не бяха неограничени, защото патриархът на рода Молсън все още бе на власт.

Беше Коледа на годината, когато доктор Лектър успя да избяга. Поддал се на чувствата, които обикновено ни обземат на този празник, Мейсън горчиво съжаляваше, че не беше уредил убийството на Лектър в клиниката. Знаеше, че се разхожда някъде по земята, че най-вероятно се забавлява.

А самият Мейсън лежеше под респиратора под меко одеяло, край него медицинската сестра пристъпяше от крака на крак и й се щеше да може да поседне. Бяха довели в имението някакви бедни деца, за да пеят коледни песнички. С позволение на лекаря отвориха за малко прозореца на стаята му, а долу в студената свежа вечер децата държаха свещи и пееха.