Томас Харис - Ханибал

— Cosa? Cosa c’e 9 9 Какво? Какво има? (ит.) — Б.пр ?

— Accendi la luce, idiota! 10 10 Запали лампата, глупако! (ит.) — Б.пр.

Нощната лампа се запалва. В леглото има трима души. Младият мъж най-близо до апарата взема слушалката и я подава на пълен по-възрастен мъж в средата. В другия край лежи двайсет и няколко годишно русо момиче. То надига сънливо глава към лампата и я отпуска отново.

— Pronto, chi? Chi parla? 11 11 Ало, кой е? С кого говоря? (ит.) — Б.пр.

— Оресте, приятелю, обажда се Мейсън.

Едрият мъж се стяга, прави знак на младия мъж да му донесе чаша минерална вода.

— А, Мейсън, приятелю, извинявай, бях заспал. Колко е часът при теб?

— Късно е, Оресте. Помниш ли какво ти казах, че ще направя за теб, и какво ти трябва да направиш за мен?

— Да, разбира се.

— Дойде времето, приятелю. Знаеш какво искам. Искам да снимаш с две камери, по-качествен звук, отколкото в твоите порнофилми, и понеже ще трябва да си осигуриш електрозахранване, прави сметка генераторът да е далече от снимачната площадка. Освен това искам хубави кадри на природните красоти, за да ги използваме, когато монтираме, както и птичи песни. Искам утре да отидеш на мястото и да подготвиш всичко. Можеш да оставиш оборудването там, има кой да го пази. След това ще се върнеш в Рим и ще чакаш да те извикат, но трябва да си готов да тръгнеш най-късно два часа след като те известя. Разбираш ли? В Ситибанк в Световния изложбен център те чакат нужните средства.

— Мейсън, в момента правя…

— Искаш ли да го направиш, или не, Оресте? Каза, че ти е писнало от филми за чукане, убийства и исторически помии за РАИ. Наистина ли искаш да снимаш нещо сериозно, Оресте?

— Да, Мейсън.

— Тогава тръгни още днес. Парите са в Ситибанк. Искам да отидеш.

— Къде, Мейсън?

— В Сардиния. Със самолет до Калиари, там ще те посрещнат.

Следващият разговор беше до Порто Торес на източния бряг на остров Сардиния. Беше кратък. Нямаше много за говорене, защото машината там работеше отдавна и бе също толкова ефективна, колкото и сглобяемата гилотина на Мейсън. Беше и по-чиста в екологично отношение, макар и не толкова бърза.

Нощ в сърцето на Флоренция, старият град е изкусно осветен.

Палацо Векио се издига над тъмния площад, облян от светлината на прожектори, невероятно средновековен, сводестите му прозорци и бойници напомнят зъби на динен фенер, камбанарията се издига към нощното небе.

Прилепите ще гонят насекоми пред осветения циферблат на часовника до сутринта, когато ще полетят лястовичките и въздухът ще затрепти от камбанен звън.

Главен инспектор Риналдо Паци от Квестурата с черен шлифер на фона на белите статуи, застинали в пози на насилие и смърт, излезе от сенките на Лоджията и прекоси площада, а бялото му лице като слънчоглед се обърна към светлината на двореца. Стоеше на мястото, където бе изгорен реформаторът Савонарола, и гледаше нагоре към прозорците, зад които собствените му предци бяха срещнали зловещата си съдба.

Там от онзи висок прозорец е бил изхвърлен Франческо де Паци — гол, с примка около врата, за да умре в гърчове, докато се блъска в грубата стена. Архиепископът, обесен редом с Паци в златните си свети одежди, едва ли е предлагал някакъв духовен покой — с изцъклени очи, обезумял в смъртта си, той бе впил зъби в плътта на Паци.

Фамилията Паци бе унищожена в онзи съботен ден, 26 април 1478 година, заради убийството на Джулиано де Медичи и опита за убийство на Лоренцо Великолепния в катедралата по време на литургия.

Сега Риналдо Паци от рода Паци, който ненавиждаше властите не по-малко от предците си, опозорен и без късмет, бе дошъл на това място да реши как най-добре да се възползва от появилия се огромен шанс.

Главен инспектор Паци беше убеден, че е открил доктор Ханибал Лектър жив и здрав във Флоренция. Шансът бе да възвърне репутацията си и да се наслаждава на почестите в професията си, като залови злодея. Освен това имаше възможност да продаде Ханибал Лектър на Мейсън Върджър за повече пари, отколкото би могъл да си представи — ако този, когото подозираше, наистина бе Лектър. Разбира се, във втория случай Паци щеше да продаде и собствената си парцалива чест.

Не беше станал шеф на Квестурата безпричинно — навремето беше надарен и го бе тласкал вълчи глад за професионални успехи. Освен това носеше белезите от рани на човек, който, обладан от амбициите си, бе уловил дарбата си с гола ръка за острието.