Над прозореца на лабораторията в Квестурата е окачена сплитка чесън, за да гони злите духове. След като бе постил и разпитал всички заподозрени без никакъв успех, Паци застана пред този прозорец и се загледа в прашния двор. Беше отчаян.
Мислеше за младата си жена, за елегантните й здрави глезени и за нежния пух в долния край на гърба й. Спомняше си как трептят гърдите й, когато си мие зъбите, и как се смее, когато забележи, че я гледа. Мислеше за нещата, които искаше да й даде. Представяше си как разопакова подаръците. Мислеше за жена си във визуални образи. Тя ухаеше и да я докосва беше вълшебно, но в паметта му винаги най-напред се появяваше визуално.
Замисли се за начина, по който му се искаше да изглежда в очите й и който нямаше нищо общо с настоящето — беше се превърнал в боксова круша за журналистите. На всичкото отгоре Квестурата във Флоренция се помещава в сградата на бивша психиатрична болница и карикатуристите се възползваха максимално от този факт.
Паци смяташе, че успехът идва в резултат на някакво вдъхновение. Зрителната му памет беше отлична и, както много хора, чието основно сетиво са очите, смяташе, че прозрението се явява като образ — най-напред нефокусиран, после все по-ясен. Размишляваше върху начина, по който повечето от нас търсят изгубен предмет — видът му се появява в представите ни и го сравняваме с това, което виждаме, като образът се освежава в паметта ни десетки пъти в минута и заема различни положения в пространството.
След това зад музея „Уфици“ избухна бомба — политически атентат, който за кратко привлече общественото внимание и накара Паци временно да изостави разследването около Чудовището.
Дори докато работеше по атентата, образите, създадени от Il Mostro, не го напускаха. Виждаше аранжираните трупове на Чудовището с периферното си зрение, както гледаме покрай предметите, за да ги видим в тъмното. Най-често си представяше двойката, която бяха намерили в каросерията на един пикап в Импрунета — старателно аранжираните трупове, гирляндите цветя, голата лява гръд на жената.
Един ранен следобед Паци излезе от музея „Уфици“ и тъкмо пресичаше улицата покрай Пиаца Синьория, когато пред очите му изникна образ от витрината на един продавач на пощенски картички.
Без да е сигурен от кое конкретно място се бе появил образът, той спря точно на мястото, където бе изгорен Савонарола. Спря и се огледа. Площадът бе пълен с тълпи туристи. Паци усети как по гърба му се плъзга студена вълна. Може би всичко беше само в главата му — образът, стъписването, привлякло вниманието му. Върна се откъдето беше минал и пак извървя същия път.
Ето го — малък, оплют от мухи, огънат от дъжда плакат с репродукция на „Пролет“ от Ботичели. Оригиналът на картината беше зад гърба му, в музея „Уфици“. „Пролет“. Нимфата, окичена с гирлянди отляво, с гола лява гръд, от устните й струят цветя, а бледият Зефир посяга към нея от гората.
Точно така. Труповете в каросерията на пикапа, окичени с цветя, цветя и в устата на момичето. Да. Да.
На това място, където предтечата му бе умрял, увиснал до стената, го осени идеята, образа, който търсеше и тя бе сътворена преди петстотин години от Сандро Ботичели — художникът, който срещу четирийсет флорина бе нарисувал обесения Франческо де Паци на стената на затвора „Баргело“ с примката и всичко останало. Как би могъл Паци да устои на подобно вдъхновение с толкова изтънчен произход?
Трябваше да седне някъде. Всички пейки бяха заети. Видя се принуден да падне дотам, че да покаже служебната си значка и да прогони от мястото му възрастен мъж, чиито патерици наистина не беше видял, докато старият ветеран не се изправи на единствения си крак, крещейки силно и грубо.
Паци се вълнуваше поради две причини. Фактът, че бе открил образа, който използваше Чудовището, беше сам по себе си победа, но много по-съществен бе фактът, че беше видял репродукция на „Пролет“ по време на разпитите на заподозрените престъпници.
Знаеше, че няма смисъл да изтезава паметта си. Изчакваше я, приканваше я, оставяше я да се рее свободно. Влезе в музея и застана пред оригиналната „Пролет“, но не се задържа дълго. Отиде на пазара, докосна муцуната на бронзов глиган, после се качи на колата и подкара към Ипокампо, облегна се на прашния капак на колата, вдъхна мириса на загрято масло от двигателя и се загледа в децата, които играеха футбол…
Най-напред във въображението му изникна стълбището, после площадката и горният край на плаката с репродукцията на „Пролет“, който постепенно се появява пред очите му, докато се изкачва по стълбите. Спомняше си много добре външната врата, но не и улицата, не и някакви лица.
Читать дальше