Томас Харис - Ханибал

— Да, господин конгресмен. Несъмнено.

— Марго ще ви се обади, за да ви съобщи подробностите. Ще стане през следващите няколко дни.

Колтът, 45-и калибър, регистриран на името на покойния Джон Бригъм, понастоящем собственост на Кларис Старлинг, предизвика значително публично неудобство за ФБР.

Старлинг се водеше изчезнала, а не отвлечена, защото нямаше жив свидетел на отвличане. Дори не беше агент на активна служба. Беше агент, временно отстранен от работа, с неизвестно местонахождение. Беше пуснат бюлетин за колата й, с фабричния и регистрационния номер, но без специално да се изтъква кой е собственикът.

Издирването на отвлечени изисква много по-големи усилия от органите на закона, отколкото издирването на изчезнали лица. Тази класификация толкова разядоса Ардилия Мап, че тя написа молбата си за напускане. Все пак после размисли и реши, че ще е по-добре, ако работи отвътре. Непрекъснато се улавяше, че отива в другата половина на двойното жилище, за да търси Старлинг.

Установи, че файлът за доктор Лектър в Националната програма за залавяне на особено опасни престъпници, както и файловете в Националния информационен център по престъпността, са удивително статични. Към тях добавяха само тривиални факти. Италианската полиция най-накрая бе успяла да открие компютъра на доктор Лектър. Сега карабинерите го използваха, за да играят на него в стаята за почивка. Машината автоматично беше изтрила цялата информация в момента, в който карабинерите натиснали първия клавиш.

След изчезването на Старлинг Мап додяваше на всички влиятелни хора в Бюрото, до които имаше достъп.

Никой не отговаряше на множеството й обаждания в дома на Джак Крофорд.

Обади се в „Поведенчески науки“ и й оттам й казаха, че Крофорд все още е в болницата „Джеферсън Мемориал“ с болки в гърдите.

Не го потърси там. Той беше последният ангел на Старлинг във ФБР.

Старлинг нямаше усещане за времето. През дните и нощите бяха разговорите. Чуваше се как говори, без да млъкне, много минути, и слушаше.

Понякога се смееше на самата себе си, защото чуваше непринудени откровения, които при нормални обстоятелства биха я ужасили. Нещата, които самата тя казваше на доктор Лектър, често я изненадваха, понякога бяха безвкусни от гледна точка на нормалната чувствителност, но винаги му казваше истината. Доктор Лектър също говореше. С нисък равен глас. Изразяваше интерес или я насърчаваше, но никога не се изненадваше и не я упрекваше.

Разказа й за детството си, за Миша.

Понякога, за да започнат разговорите си, гледаха заедно някой ярък предмет. Почти винаги в стаята имаше само един източник на светлина. Яркият предмет се променяше всеки ден.

Днес започнаха с отразеното петно светлина върху едната страна на чайника, но с напредването на разговора им доктор Лектър сякаш долови, че са достигнали неочаквана галерия в ума й. Може би чуваше борба на троли от другата страна на някаква стена. Смени чайника със сребърна тока от колан.

— Той е на баща ми — каза Старлинг и плесна с ръце като малко дете.

— Да — кимна доктор Лектър. — Кларис, искаш ли да поговориш с баща си? Баща ти е тук. Искаш ли да говориш с него?

— Баща ми е тук? Ей! Разбира се!

Доктор Лектър улови слепоочията й в дланите си, за да й даде цялото присъствие на баща й, от което тя имаше нужда. Вгледа се дълбоко, дълбоко в очите й.

— Знам, че искаш да говориш с него насаме. Аз ще изляза. Можеш да наблюдаваш токата, а след няколко минути ще го чуеш да чука на вратата. Става ли?

— Да, супер!

— Добре. Просто ще трябва да почакаш няколко минути.

Леко убождане с най-тънката игла — Старлинг дори не погледна надолу — и доктор Лектър излезе от стаята.

Тя гледа токата, докато не се почука два пъти, и баща й влезе такъв, какъвто го помнеше — висок, с шапката в ръце, с пригладена с вода коса, както идваше на масата за вечеря.

— Ей, малката, по кое време вечеряте тук?

Не беше я прегръщал цели двайсет и пет години, от смъртта си, но когато я притегли към себе си, усещаше шевовете на ризата му по същия начин, вдъхваше миризмата на силен сапун и тютюн, долавяше огромният обем на сърцето му.

— Ей, малката, да не си паднала? — Също както някога, когато се бе опитала да яхне една коза заради облог. — Много добре се справяше, докато тя не се завъртя толкова бързо. Ела в кухнята да видим какво ще намерим.

На масата в лятната кухня от нейното детство има две неща — целофанов пакет кокосови сладки и плик портокали.