Томас Харис - Ханибал

— Какво означава за теб значката, Кларис? В обора ти простреля една такава.

— Означаваше всичко за него. Той толкова разбираше. — Последната дума прозвуча изкривено, устните й се извиха надолу. Взе черепа на баща си и седна на другото легло, по бузите й потекоха топли сълзи.

Като малко дете хвана края на пуловера си, притисна го към лицето си и се разрида, горчиви сълзи закапаха, кап, кап, по темето на бащиния й череп, в скута й, металният му зъб блестеше.

— Обичам татко, той беше толкова добър с мен, както само той умееше. Това бе най-хубавото време, което съм преживяла.

Истина, не по-малка сега, отколкото преди да даде воля на гнева си.

Когато доктор Лектър й подаде салфетка, тя просто я стисна в юмрука си, така че той трябваше да избърше лицето й.

— Кларис, ще те оставя тук с тези останки. Останки, Кларис. Изпищи мъката си в дупките за очите, но няма да чуеш отговор. — Сложи ръце от двете страни на главата й. — Това, което ти е нужно от баща ти, е тук, в главата ти, и зависи от твоите преценки, не неговите. Сега ще те оставя. Искаш ли свещите?

— Да, ако обичаш.

— Когато излезеш, вземи само онова, което ти е наистина необходимо.

Чакаше във всекидневната пред огъня. За да минава времето, свиреше на теремина, движеше празните си ръце в електронното му поле, за да създава музиката, движеше ръцете, които бе положил върху главата на Старлинг, сякаш дирижираше музиката. Долавяше присъствието й зад себе си известно време, преди да свърши изпълнението.

Когато се обърна към нея, усмивката й беше кротка и тъжна, ръцете й бяха празни.

Доктор Лектър винаги търсеше закономерност.

Знаеше, че като всяко разумно същество Старлинг от най-ранния си жизнен опит е формирала матрици, рамки, спрямо които е оценявала по-късните възприятия.

В разговорите си с нея през решетките на килията преди толкова много години той бе установил важна за нея матрица — клането на агнетата и конете в ранчото, където бе живяла. Тя бе белязана от тяхното страдание.

Вманиаченото издирване на Джейм Гъм беше подтиквано от страданията на жертвата му.

Беше спасила самия него, Лектър, от изтезания поради същата причина.

Добре. Закономерно поведение.

Доктор Лектър винаги търсеше ситуационните паралели и вярваше, че Старлинг вижда в Джон Бригъм добрите качества на баща си — и наред с добрите качества на баща й горкият Бригъм беше получил и сексуално табу. Бригъм, а вероятно и Крофорд, притежаваха добрите качества на баща й. Къде тогава бяха лошите?

Доктор Лектър претърси останалата част от тази раздвоена матрица. Чрез хипнотични техники, значително променени, той откриваше в личността на Кларис Старлинг корави и упорити възли като чворове в дърво и стари рани, все още възпламеними като смола.

Стигна до картина с безмилостна яркост, много стара, но и добре поддържана, с много детайли, която пронизваше мозъка й с първичен гняв като мълния в центъра на буря.

По-голямата част беше свързана с Пол Крендлър. Негодуванието й от несправедливостите, които бе изтърпяла по негова вина, беше заредено с гнева към баща й, който тя никога, никога не би могла да признае. Не можеше да прости на баща си, че е умрял. Беше изоставил семейството си, беше престанал да бели портокали в кухнята. Беше обрекъл майка й на четката и парцала. Беше престанал да прегръща Старлинг с гръмко биещо сърце, като сърцето на Хана, когато я е яздела нощем.

Крендлър беше образ на провалите и негодуванието. Можеше да го вини. Но можеше ли да му се противопостави? Или Крендлър, както и всеки друг авторитет и табу, беше получил властта да натика Старлинг в кутийката, която според доктор Лектър беше нейният дребен живот с нисък таван?

Един знак на надежда за него: въпреки че значката се бе отпечатала в нея, тя все още можеше да пробие такава значка с изстрел и да убие носещия я. Защо? Защото бе отдадена на действието, защото бе идентифицирала носещия значката като престъпник и бе направила преценката предварително, като бе неутрализирала отпечатания образ на значката. Означаваше ли това, че има място за Миша в Старлинг? Или просто това беше поредното добро качество на мястото, което Старлинг трябваше да освободи?

Барни, отново в апартамента си в Балтимор, отново в ежедневието си в „Мизерикордия“, беше на смяна от три до единайсет. Отби се за купичка супа в кафенето на път за вкъщи, така че, когато отключи пътната врата и запали лампата, вече наближаваше полунощ.