Томас Харис - Ханибал

Барни не беше напълно сигурен във всичко това, но му се струваше, че звучи доста убедително.

Освен това тя можеше да остави ДНК-то на доктор Лектър върху безжизнения Барни по всяко време, когато станеше нужда, и двамата го знаеха.

Марго го изгледа продължително със светлосините си касапски очи.

Остави сака на масата.

— Тук има много пари — каза тя. — Достатъчно, за да разгледаш всички картини на Вермеер по целия свят. — Изглеждаше някак замаяна и странно щастлива. — В колата ми е котката на Франклин, така че трябва да тръгвам. Франклин, мащехата му, сестра му Шърли, някой си Стрингбийн и Бог знае кой още ще дойдат в „Мъскрат“, след като Франклин излезе от болницата. Платих петдесет долара, за да взема тази шибана котка. Живееше в съседната къща до старата къща на Франклин под ново име.

Не прибра найлоновата торбичка в чантата си. Взе я в свободната си ръка. Барни предположи, че не иска той да види другата й алтернатива в чантата.

На вратата й каза:

— Мислиш ли, че мога да получа целувка?

Марго се изправи на пръсти и го целуна бързо по устните.

— Това е достатъчно — рече стеснително. Докато слизаше, стъпалата скърцаха под тежестта й.

Барни заключи вратата и дълго стоя, опрял глава в студения хладилник.

Старлинг се събуди от звуците на далечна камерна музика и пикантна миризма на готвене. Чувстваше се чудесно ободрена и гладна. На вратата се почука и влезе доктор Лектър с черни панталони, бяла риза и вратовръзка. Носеше дълъг пластмасов плик за костюм и топло капучино за нея.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

— Главният готвач ми каза, че ще вечеряме след час и половина. След един час ще пием коктейлите. Реших, че това може би ще ти хареса.

Окачи плика на гардероба и излезе, без да каже нищо повече.

Старлинг не погледна към гардероба, преди да вземе продължителна вана, след това отвори плика и това, което видя, й достави удоволствие. Беше дълга вечерна рокля от бяла коприна с тясно дълбоко деколте под великолепен, украсен с мъниста жакет.

На тоалетката имаше чифт обици с висулки от полирани смарагди без ръбове. В тях имаше много огън за камъни, полирани без ръбове.

Косата й никога не създаваше проблеми. Винаги се чувстваше много добре в дрехите си. Макар и да не беше свикнала с такива рокли, не се задържа дълго пред огледалото — само погледна дали всичко е както трябва.

Германецът, собственик на къщата, беше направил камините огромни. Във всекидневната Старлинг завари да гори голям пън. Приближи се до топлата камина сред шумолене на коприна.

От ъгъла долита музика — клавесин. Доктор Лектър свири с бяла официална папийонка. Той вдига очи, вижда я и дъхът му секва в гърлото. Пръстите му също престават да се движат, все още разперени над клавишите.

Тоновете на клавесина заглъхват веднага и във внезапно настъпилата тишина във всекидневната и двамата чуват как той си поема дъх.

Пред камината чакаха две питиета. Доктор Лектър се зае с тях. „Лиле“ с резенче портокал. Подаде едната чаша на Старлинг.

— Дори и да те виждам всеки ден, завинаги ще те запомня каквато си днес. — Тъмните му очи я улавяха цялата.

— Колко пъти си ме виждал? Без аз да знам?

— Само три пъти.

— А тук?

— Тук е извън времето и каквото видя, докато се грижа за теб, не е компромис с правото ти на личен живот. То ще отиде на свое собствено място заедно с медицинските ти данни. Признавам, че наистина ми е приятно да те гледам, когато спиш. Ти си много красива, Старлинг.

— Външният вид е случайност, доктор Лектър.

— Ако хубостта се раздаваше по заслуги, пак щеше да си красива.

— Благодаря.

— Не казвай „благодаря“. — Лекото помръдване на главата му е достатъчно, за да прогони раздразнението — като чаша, хвърлена в огъня.

— Казвам това, което мисля — отвърна Старлинг. — Може би щеше да ти хареса повече, ако бях казала „Радвам се, че мислиш така“. Това щеше да е донякъде префърцунено, но също толкова вярно.

Тя вдигна чашата под равния си прериен поглед, без да крие нищо.

В този момент на доктор Лектър му мина през ума, че въпреки всичките си познания и проницателност никога не би могъл да я предскаже напълно или изобщо да я притежава. Би могъл да храни гъсеницата, би могъл да шепне в какавидата. Това, което щеше да се излюпи, следваше своята собствена природа и бе извън обсега му. Запита се дали под роклята не е сложила на глезена си пистолета.

Тогава Кларис Старлинг му се усмихна, смарагдите уловиха пламъците на огъня и чудовището се изпълни със задоволство от собствения си изтънчен вкус и хитрост.