Томас Харис - Ханибал

— Кларис, вечерята въздейства върху вкуса и обонянието, двете най-стари сетива и най-близки до центъра на ума. Вкусът и обонянието се намират в част на ума, която има предимство пред състраданието, а състраданието няма място на моята маса. В същото време в кората на главния мозък играят, подобно на чудеса от светлина по свода на църква, церемониите, гледките и разговорите по време на вечеря. Това може да е много по-занимателно от театъра. — Приближи лицето си до нейното, прецени очите й. — Искам да разбереш, Старлинг, какво богатство внасяш ти и на какво имаш право. Разглеждала ли си отражението си напоследък? Мисля, че не. Съмнявам се, че изобщо някога го правиш. Ела във фоайето, застани пред голямото огледало.

Доктор Лектър взе голям свещник от полицата над камината.

Високото огледало беше чудесна антика от деветнайсети век, но леко помътняло и прорязано от фини пукнатини. Беше от френския замък „Во-льо-Виконт“ и само Бог знаеше какво е видяло.

— Виж, Кларис. Тази божествена гледка си ти. Тази вечер за известно време ще виждаш себе си от разстояние. Ще виждаш това, което е справедливо, ще виждаш това, което е истина. Никога не ти е липсвал куражът да казваш каквото мислиш, но са ти пречели задръжки. Ще ти кажа още веднъж. На тази маса няма място за състрадание. Ще забележиш, че ако бъдат разменени забележки, неприятни в момента, контекстът може да ги превърне в празни приказки или в нещо безумно смешно. Ако се кажат неща, които са болезнено верни, тогава тази истина е само преходна и ще се промени. — Той отпи глътка от чашата си. — Ако почувстваш, че в теб напъпва болка, тя скоро ще разцъфти в облекчение. Разбираш ли ме?

— Не, доктор Лектър, но запомних какво каза. По дяволите самоусъвършенстването. Искам една приятна вечеря.

— Това мога да ти обещая.

Усмихна й се — гледка, от която някои се плашат.

Сега никой не гледаше отражението в замъгленото огледало — гледаха се един друг през пламъците на свещите, а огледалото гледаше тях.

— Виж, Кларис.

Тя забеляза червените искри, проникнали дълбоко в очите му, и усети възбудата на дете, приближаващо далечен панаир.

Доктор Лектър извади от джоба на сакото си спринцовка с тънка като косъм игла и без да погледне, само по чувство, я заби в ръката й. Когато я извади, малката рана дори не прокърви.

— Какво свиреше, когато влязох? — попита тя.

— „Ако царуваше любовта“.

— Много е старо, нали?

— Писал го е Хенри VIII около 1510-а година.

— Ще ми посвириш ли? — попита тя. — Ще го довършиш ли сега?

Течението от влизането им във всекидневната раздвижи пламъците на свещите. Досега само беше минавала през трапезарията и й беше приятно да я види преобразена. Светла, подканяща. Кристалът повтаряше пламъците на свещите над снежнобелите салфетки, пространството беше намалено до интимни размери с преграда от цветя, която закриваше останалата част от масата.

Доктор Лектър беше извадил приборите от уреда за затопляне в последната минута и докато Старлинг проучваше мястото си, усети в дръжката на ножа някаква почти трескава топлина.

Доктор Лектър наля вино и й поднесе само миниатюрен ордьовър за начало, една-единствена стрида „Белон“ и хапка наденичка, защото трябваше да поседи на половин чаша вино и да се наслади на Старлинг в контекста на масата за вечеря.

Височината на свещниците беше точно колкото трябва. Пламъците осветяваха дълбочината на деколтето й и не се налагаше да бди над ръкавите й.

— Какво ще вечеряме?

Той вдигна показалец към устните си.

— Никога не питай. Ще развалиш изненадата.

Разговаряха за подрязването на пера от гарга и ефектът им върху звука на клавесина и тя само за миг си спомни как една гарга преди много време ограби служебната количка на майка й на балкона на една хотелска стая. От разстояние прецени, че този спомен няма нищо общо с настоящото приятно време, и целенасочено го избута настрани.

— Гладна ли си?

— Да!

— Тогава ще преминем към първото блюдо.

Доктор Лектър донесе един поднос от бюфета и го остави на мястото до своето, после докара количка за сервиране. Тук бяха тиганите му, спиртниците, подправките в малки кристални купички.

Запали спиртниците и започна с бучка масло „шарант“ в медния тиган за сосове — разтопи го, като го въртеше на дъното, изчака да стане кафяво като лешник, после го издърпа настрани върху стойката.

Усмихна се на Старлинг. Зъбите му бяха много бели.