Томас Харис - Ханибал

— Точно тази височина на тона на тетивата, ако я чуеш отново в някакъв контекст, означава пълната ти свобода, покой и независимост — отбеляза доктор Лектър.

Задната част на стрелата, с перата, стърчеше откъм видимата за тях страна на цветята и леко помръдваше с темпото, повече или по-малко, на диригентска палка, дирижираща сърце. Гласът на Крендлър замлъкна моментално, а след няколко удара престана да се движи и стрелата.

— Това е „ре“ под „до“ в средната октава, нали? — попита Старлинг.

— Точно така.

След миг гърлото на Крендлър изгъргори. Това беше само спазъм на гласните струни поради повишената киселинност на кръвта му, защото беше мъртъв съвсем отскоро.

— А сега да преминем към следващото ястие — каза доктор Лектър. — Малко сироп, за да освежи небцето преди яребиците. Не, не, не ставай. Господин Крендлър ще ми помогне да разтребя, ако го извиниш.

Всичко стана изключително бързо. Зад преградата от цветя доктор Лектър просто изстърга чиниите в черепа на Крендлър и ги нареди в скута му. Върна на мястото й горната половина на черепа, улови въжето, завързано за ниската количка под стола му, и го изтегли в кухнята.

Там доктор Лектър презареди арбалета си. За удобство оръжието се захранваше със същия акумулатор, с който работеше и трионът за аутопсии.

Кожичките на яребиците бяха хрупкави, птиците бяха напълнени с гъши пастет. Доктор Лектър разказа за Хенри VIII като композитор, а Старлинг — за създаваните с помощта на компютър машинни звуци, реплики на приятни честоти.

— Десертът ще бъде сервиран във всекидневната — обяви доктор Лектър.

Суфле и по чаша „Шато д’Иким“ пред камината във всекидневната, готово кафе на масичката до лакътя на Старлинг.

Танцът на огъня в златистото вино, букетът му над дълбоките стонове на горящия пън.

Говореха за чаените чаши и за времето, за правилото на безпорядъка.

— И така, започнах да вярвам — говореше доктор Лектър, — че на този свят трябва да има място за Миша, много добро място, освободено за нея, и започнах да мисля, Кларис, че най-хубавото място на света е твоето.

Светлината от огъня не проникваше в дълбините на деколтето й така задоволително, както светлината от свещите, но пък играеше чудесно върху костите на лицето й.

Тя се замисли за миг.

— Искам да те попитам нещо, доктор Лектър. Ако за Миша е нужно добро място на света, не казвам, че не е, какво му е на твоето място? То е изцяло запълнено и съм сигурна, че никога не би й отказал каквото и да било. С нея бихме могли да сме като сестри. И ако, както казваш, в мен има място за баща ми, защо в теб да няма място за Миша?

Доктор Лектър изглеждаше зарадван, макар и да не можеше да се каже дали заради идеята или заради ума на Старлинг. Може би беше някак смътно разтревожен, че е изградил повече, отколкото е очаквал.

Докато Старлинг оставяше винената чаша на масата до себе си, бутна чашата с кафе и тя се разби пред камината. Не погледна към нея.

Доктор Лектър наблюдаваше парчетата. Бяха неподвижни.

— Не смятам, че трябва да вземеш решение на минутата — продължи Старлинг. Очите и обиците й блестяха. Огънят въздъхна, топлината му проникваше през тъканта на роклята й, яви й се спомен: Доктор Лектър преди много, много време бе попитал сенатор Мартин дали е кърмила дъщеря си. В неестествената неподвижност на Старлинг движение на бижута: в един миг множество прозорци в ума й се подравниха и тя прозря далеч отвъд собствения си опит.

— Ханибал Лектър, майка ти кърмила ли те е? — попита тя.

— Да.

— Чувствал ли си някога, че трябва да отстъпиш гръдта на Миша? Чувствал ли си, че от теб се иска да се откажеш заради нея?

Пауза.

— Не помня, Кларис. Ако съм се отказал, направил съм го с радост.

Кларис Старлинг бръкна дълбоко в деколтето си и извади гърдата си, която бързо щръкна от хладния въздух.

— Не се налага да се отказваш от тази — каза тя. Без да сваля поглед от очите му, взе с показалеца си капка „Шато д’Иким“ от устата си и гъстата сладка капка увисна на зърното на гърдата й като смарагд и затрептя с дишането й.

Той дойде бързо при нея, коленичи пред стола й и наведе към млечнобялата й рокля тъмната си гладка глава.

Буенос Айрес, Аржентина, три години по-късно:

Барни и Лилиан Хърш се разхождаха близо до Обелиска на авеню „9 юли“ в ранната вечер. Госпожица Хърш е лектор в Лондонския университет, в творчески отпуск. С Барни се запознаха в Мексико Сити. Харесват се и пътуват заедно вече две седмици — в началото ден за ден, после им става все по-забавно. Не могат да се отегчат един от друг.