Томас Харис - Ханибал

Баща й отвори джобното ножче със счупения връх и обели два портокала, кората се нави върху покривката. Седнаха на кухненските столове с кожени облегалки, той раздели портокалите по на четири и започнаха да ядат — едно парче той, едно тя. Плюеше семките в ръката си и я държеше в скута си. Баща й беше висок, както седеше на стола, също като Джон Бригъм.

Дъвчеше повече на едната страна, отколкото на другата, защото един от страничните му резци имаше коронка от бял метал, каквито са правели зъболекарите в армията през четирийсетте. Блестеше, когато се смееше. Изядоха два портокала и по една сладка, разказаха си две смешки. Старлинг беше забравила приятното хрускане на кокоса. След това кухнята се стопи и заговориха като възрастни хора.

— Как я караш, малката? — Въпросът беше сериозен.

— Нагазили са ме доста сериозно в работата.

— Знам. Такава е тази кабинетна пасмина. По-големи нещастници не са се раждали. Не си застреляла никого без нужда.

— Убедена съм в това. Има и друго.

— Не си излъгала за това.

— Не съм.

— Спаси онова малко бебе.

— Размина му се.

— Много се гордеех с теб.

— Благодаря.

— Скъпа, трябва да тръгвам. Пак ще си поговорим.

— Не можеш ли да поостанеш?

Той сложи ръка на главата й.

— Не, малката. Никой не може да остане колкото му се иска.

Целуна я по челото и излезе от стаята. Тя видя дупката от куршум в шапката му, когато й махна, висок, от прага.

Явно Старлинг обичаше баща си толкова, колкото човек е способен да обича, и беше готова да се бие и за най-малкото петно върху паметта му. Въпреки това в разговорите с доктор Лектър и под влиянието на силно хипнотично вещество и под хипноза тя каза следното:

— Все пак съм му много сърдита. Как така се оказа зад онази проклета дрогерия посред нощ, сам срещу онези две отрепки, които го убиха? Не успял дори да зареди старата ловджийска пушка и те му видели сметката. Нищо и никакви боклуци, а го убили. Не е знаел какво прави. Така и не се научи на нищо.

Би ударила всеки, дръзнал да каже подобно нещо.

Чудовището помръдна на стола си. Аха, най-накрая стигнахме до това. Ученическите спомени вече ставаха отегчителни.

Старлинг опита да залюлее краката си от стола като малко дете, но бяха твърде дълги.

— Разбираш ли? Работеше на онова място, правеше каквото му казваха, обикаляше със скапания часовник на нощен пазач и след това умря. А мама миеше кръвта от шапката му, за да го погребе с нея. Кой дойде у дома, при нас? Никой. След това имаше много малко кокосови сладки. С мама чистехме хотелските стаи. Хората оставяха мокри презервативи върху нощните шкафчета. Убиха го и той ни изостави, защото беше прекалено глупав. Трябваше да каже на онези градски скапаняци да си натикат тази работа в задниците.

Неща, които не би казала никога, неща, прогонени от висшия й мозък.

От началото на познанството им доктор Лектър я бе дразнил с баща й, наричаше го „нощен пазач“. Сега се превърна в Лектър защитника на бащината й памет.

— Кларис, той никога не е желал друго, освен щастието и благосъстоянието ти.

— Желанията в едната ръка, лайната в другата и чакай да видиш коя ще се напълни първо — отговори Старлинг. Този лаф от сиропиталището би трябвало да прозвучи особено безвкусно от устните на привлекателно лице, но доктор Лектър изглеждаше доволен, дори насърчен.

— Кларис, ще те помоля да дойдеш с мен в една друга стая — предложи доктор Лектър. — Баща ти те посети по начина, по който ти можеше да се справиш. Видя, че въпреки желанието ти да го задържиш, той не можа да остане с теб. Той те посети. Сега е време ти да го посетиш.

Надолу по коридора в една спалня за гости. Вратата беше затворена.

— Почакай малко, Кларис.

Той влезе вътре. Тя остана в коридора с ръка върху дръжката на вратата. Чу палене на кибритена клечка. Доктор Лектър отвори вратата.

— Кларис, знаеш, че баща ти е мъртъв. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Да.

— Ела и го виж.

Костите на баща й бяха подредени върху двойното легло — дългите кости и ребрата, покрити с чаршаф като нисък релеф, като направена от деца фигура на снежен ангел.

Черепът, почистен от дребните мършояди в океана, изсушен и избелен, почиваше върху възглавница.

— Къде е звездата му, Старлинг?

— Селото си я взе. Казаха, че струвала седем долара.

— Ето това е той, целият. В това го е превърнало времето.

Старлинг погледна костите. Обърна се и бързо излезе от стаята. Не беше отстъпление и Лектър не я последва. Чакаше в полумрака. Не се боеше, но долови завръщането й с наострени уши като коза, край която дебне хищник. В ръката й предмет от лъскав метал. Значка. Значката на Джон Бригъм. Остави я върху чаршафа.