Томас Харис - Ханибал

В края на работния ден в понеделник, 17 декември, Старлинг трябваше да проследи дванайсет възможности. Това бяха комбинации от покупки с кредитна карта. Един мъж беше купил кашон „Петрюс“ и джагуар със свръхкомпресия с една и съща кредитна карта Американ Експрес.

Друг беше поръчал кашон „Батар-Монтраше“ и кашон зелени миди Жиронд.

Старлинг препращаше за проверка всяка от тези възможности на местните клонове на ФБР.

С Ерик Пикфорд работеха в различни смени, които обаче се препокриваха, за да има човек на телефона през цялото работно време на магазините.

Беше четвъртият ден, откакто Пикфорд бе поел работата, и той отдели част от времето, за да препрограмира автоматичното набиране на телефона си. Не сложи надписа на бутоните.

Когато той излезе да пие кафе, Старлинг натисна най-горния бутон на апарата му. Обади се самият Крендлър.

Тя затвори и се отпусна в тишината. Беше време да се прибира у дома. Завъртя се на стола и огледа предметите в „Къщата на Ханибал“. Рентгеновите снимки, книгите, масата, сервирана за един човек. След това мина през завесата.

Кабинетът на Крофорд беше отворен и празен. Жилетката, изплетена от покойната му жена, висеше на закачалката в ъгъла. Старлинг вдигна ръка към нея, без да я докосне съвсем, метна палтото си през рамо и тръгна към колата си.

Никога повече нямаше да види Куонтико.

Вечерта на 17 декември се позвъни на вратата. Кларис Старлинг видя зад мустанга в алеята отпред кола на федерален шериф.

Шерифът се оказа Боби — същият, който я бе докарал у дома от болницата след престрелката пред Фелициана.

— Здрасти, Старлинг.

— Здравей, Боби. Влизай.

— С удоволствие, но преди това трябва да ти предам нещо. Трябва да ти връча официално уведомление.

— Добре де, дявол да го вземе. Връчи ми го у дома на топло — отвърна Старлинг, примряла от студ.

Съобщението, на бланка на генералния инспектор на Департамента на правосъдието, изискваше от нея да се яви за справка на следващия ден, 18 декември, в девет часа в сградата „Дж. Едгар Хувър“.

— Искаш ли да те закарам утре? — попита шерифът.

— Благодаря, Боби. Ще отида с моята кола. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Съжалявам, Старлинг. — Шерифът видимо бързаше да си тръгне. Последва неловко мълчание. — Ухото ти изглежда добре — отбеляза той накрая.

Махна му, докато измъкваше колата на заден ход по алеята.

Писмото просто й нареждаше да се яви. Не споменаваше никаква причина.

Ардилия Мап, ветеран от вътрешните битки на ФБР, разкъсвана от връзките на старите студентски приятелства, веднага свари най-силния лечебен чай на баба си, който активизирал умствената дейност. Старлинг открай време изпитваше ужас от този чай, но нямаше как да се отърве.

Мап чукна бланката с пръст.

— Генералният инспектор не е длъжен да ти казва каквото и да било — отбеляза тя между две глътки. — Ако нашата служба за професионална отговорност или от „Професионална отговорност“ на Департамента на правосъдието имат нещо срещу теб, трябва да ти го кажат и да ти представят документи. Трябва да ти връчат формуляр 645 или 644 с всички обвинения, а ако са криминални, имаш право на адвокат, пълна информация и всичко останало, което получават бандитите, нали така?

— Точно така, по дяволите.

— По този начин обаче не ти съобщават нищо предварително. Генералният инспектор е политическа фигура и може да се намеси във всяко дело.

— Намесил се е в това.

— Защото Крендлър му шепне в ухото. Каквото и да е, ако решиш да се позовеш на правото на равни възможности, знам точно какво трябва да направиш. А сега ме чуй. Ще им кажеш, че искаш да запишеш всичко на лента. Генералният инспектор не използва писмени показания. Лони Гейнс се забърка в онази каша тъкмо заради това. Записват думите ти в протокол, но понякога казаното от теб се променя, след като го кажеш. Дори не ти показват текста.

Когато Старлинг се обади на Джак Крофорд, гласът му звучеше, като че ли го беше събудила от сън.

— Не знам за какво се отнася, Старлинг — каза той. — Ще се обадя където мога. Знам обаче, че утре ще бъда там.

Сутрин е и клетката от железобетон, наречена „Дж. Едгар Хувър“, се издига под млечните облаци.

В тази ера на коли-бомби предният вход и дворът са затворени през повечето време, а около сградата са паркирани стари служебни автомобили — нещо като импровизирана бариера.

Полицията в столицата следва безумната си политика и пише глоби за паркиране на някои от тези стари коли ден подир ден, пачките уведомления под чистачките надебеляват, вятърът къса листчетата и ги носи надолу по улицата.