Джон Нанс - Последният заложник

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, няма го и съпругата му се тревожи.

— Кой беше той?

— Командирът попита дали на борда има други пилоти и той изяви желание да отиде в пилотската кабина. Спомняш ли си?

— Да. Да не е в тоалетната?

— Тук, отзад го няма. Проверихме.

— Чакай малко.

Тя се наведе към вратата на тоалетната. Боингът се наклони наляво и Анет едва не загуби равновесие. Видя, че тоалетната е свободна, и каза:

— И тук го няма. Ще се обадя в пилотската кабина.

След малко чу гласа на Улф.

— Пилотска кабина.

— Кен? Обажда се Анет. Може ли да вляза?

Той се поколеба, преди да отговори, после гласът му стана странен и напрегнат.

— Виж, предпочитам да не ме безпокоиш. Тук е… малко тясно. Реших да дам възможност на нашия гостуващ пилот да опита да лети.

Тя се усмихна с облекчение.

— Добре. Точно затова ти се обаждам. Съпругата му се притеснява.

— Предай й, че ще се върне след малко. Тук му е интересно.

— Добре. Какво искаш да пиеш?

Отново последва мълчание.

— Кен?

— Нека да освободим линията. Много съм зает.

— Разбира се. Извинявай.

Анет остави слушалките и микрофона с ясното чувство, че без да иска, е заела линията и е задала твърде много въпроси. В това нямаше логика, но тя изпита вина.

От пилотската кабина се разнесоха два камбанни звука — сигналът, че са готови да излетят. Анет седна на сгъваемия стол и инстинктивно закопча предпазния колан.

„Защо е пуснал пътник в пилотската кабина, без да ми каже? При това непосредствено след аварийно кацане?“

Може би това беше причината за безпокойството й.

Не, изпитваше го и по-рано, още преди Кевин да се обади за мъжа от място 18-Д.

Един паникьосан човек изскочи от предната врата на летището в Дуранго и хукна към пристигащия пикап. Очите му бяха широко отворени.

— От „Еърбридж“ ли сте? — обърна се той към униформения мъж, който слезе от пикапа.

— Да, господине. Какво…

— Трябва да ми помогнете! Съпругата ми е на самолета, който излита!

— Какво говорите?

— Самолетът беше отклонен тук. А сега излита. Командирът ме помоли да свърша нещо и докато бях на земята, потегли.

— Чакайте малко. За полет 90 ли става дума?

— Да.

— Той не отива никъде, господине.

— Как да не отива? Погледнете. Вече излита.

Изведнъж ги блъсна вълната от шума на двата турбореактивни двигателя и иззад сградата се появи един самолет.

Човекът от пикапа се завтече към площадката встрани от сградата на летището, където очакваше да види познатите очертания на „Боинг 737“.

Площадката беше празна и в това нямаше никаква логика. Самолетът бе кацнал там с изключен двигател. Не можеше да замине никъде, без да бъде проверен от механиците.

Мъжът погледна на север. Един реактивен самолет тъкмо набираше скорост, за да излети.

Емблемата на опашката беше на „Еърбридж“.

Дейвид Гейтс стоеше стъписан и гледаше как самолетът му излита без него.

За миг си помисли, че командирът просто е забравил, че помощникът му не е на борда. Но само за миг.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 10:44

Обаждането от помещението за екипажа отзад беше добре дошло и Анет притисна слушалката до ухото си точно когато прозвучаха двете камбанки, които показваха, че са се издигнали на височина три хиляди метра.

— Анет? — попита Кевин.

— Да?

— Бев и аз се тревожим за една от групите.

— Коя група, Кевин? Имаше някакъв училищен оркестър, нали?

— Да. Те седят на редици 13–20, но от осма има друга група от двайсет и двама души. Трябва да им обърнем специално внимание. Имах възможност за малко да поговоря с тях, когато кацнахме, но след това внезапно излитане вероятно са се побъркали от страх.

— Защо?

От другия край на линията се чу смях.

— Защото са от клиника за лечение на страх от летене.

Анет затвори очи и поклати глава.

— Чудесно.

Махна слушалките и микрофона и скочи, оглеждайки първа класа. От другата страна на пътеката до Руди Бостич седеше поразително красива млада жена, която й се усмихна. Анет се приближи до нея, пресмятайки разходите за елегантния й червен костюм с опасно къса пола.

— Желаете ли нещо?

Жената отново се усмихна.

— Не, благодаря. Само кафе, когато имате възможност. — После наклони глава към пилотската кабина и добави: — Чух, че грубиянинът вътре се заяжда с всичко. Изглежда, сте подложена на повече от обичайния стрес.

Анет също се усмихна.

— Това върви заедно с професията.

— Питах се дали се случва често. Имам предвид предпазното изключване на двигателя и аварийното кацане.