Джон Нанс: Последният заложник

— Да?

— Простете, мога ли да помогна с нещо? Да подам оплакване за неизправността на двигателя или да издам съдебна заповед да се разчисти летището?

Тя се засмя и поклати глава.

— Още не.

— Признавам, че предложението ми се основава на личен интерес. След два часа трябва да произнеса реч във Финикс и започнах да се притеснявам.

— На официална церемония ли, господин главен прокурор?

— Благодаря, но малко прибързано ми дадохте титлата. Не, на юридически семинар. Е, светът няма да свърши, ако не се появя.

— Ами, в момента чакаме механик и не можем да напуснем самолета, докато не дойде. Не знам колко време ще отнеме.

Рудолф Бостич се усмихна.

— Добре. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо.

Диспечерски център на „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 10:25

Джуди Смит, ръководител „Полети“, се приближи до Върни Гарсия и сложи ръка на рамото му. Той не я бе видял и леко подскочи при допира.

— Върни, след десетина минути трябва да пуснем друг самолет на мястото на полет 90. Разговаря ли с Улф?

Той поклати глава.

— Трябваше да ми се обади веднага щом кацне в Дуранго. Току-що говорих с управителя там. Преди десет минути помощник-пилотът е слязъл от самолета. Не знам какво е станало после.

Тя сви устни и се замисли.

— Добре. Когато се обади, кажи му, че тежката артилерия идва. Ще му изпратим двама механици.

Гарсия се огледа дали някой не слуша разговора им и я хвана за ръката.

— Джуди, преди няколко минути реагира странно, когато ти казах, че командир на полета е Кен Улф. Има ли нещо, което не знам?

Тя не отговори веднага.

— Защо питаш?

Той сви рамене.

— Ами, когато сутринта му дадох документите за полета, ми се стори, че изглежда странно. Погледът му беше някак отнесен и блуждаещ. Но аз работя тук едва от август и не познавам добре служителите.

Джуди несъзнателно барабанеше с пръсти по бюрото му. Вдигна глава и го погледна в очите.

— Изглеждал е отнесен, така ли?

— Много. Това има ли някакво значение?

Тя поклати глава бавно и неубедително.

— Кен Улф е загадка за нас, Върни. Той е приятен човек и способен пилот, но има странната способност да притеснява помощник-пилотите. В него сякаш живеят три-четири различни личности — единият Кен е весел и дружелюбен, другият — мрачен и необщителен, третият — уплашен и подозрителен. Не съм сигурна как да го възприемам, но независимо от промените, Кен винаги е бил играч от екипа, що се отнася до диспечерския контрол.

— Разбирам. Само помислих, че трябва да ти кажа.

Джуди се усмихна разсеяно и се накани да тръгне, после изведнъж се обърна.

— Върни…

— Да?

— Я се обади пак на управителя. Кажи му веднага да се качи на самолета, да изведе Улф и да го накара да ми се обади.

На борда на „Еърбридж“ 90, Областно летище Дуранго-Ла Плата, Колорадо — 10:28

Докато поднасяше храна и напитки на пътниците, Анет изведнъж чу, че вратата на пилотската кабина се тресна. Ехото отекна в целия самолет. После гласът на Улф изпълни пътническия салон.

— Драги пътници, говори командирът. Имам добри новини. Механиците установиха, че една елементарна верига ни давала грешни показания. Неизправността е отстранена и получихме разрешение да излетим. Извиняваме се за непредвиденото спиране. Моля стюардесите да затворят вратите и да подготвят пътниците за излитане.

Левият двигател започна да работи.

Анет отиде в първа класа и за миг застана там. Притесняваше я нещо, което не можеше да определи. Вероятно защото спомените й от Дуранго бяха лоши. Преди няколко години имаше неприятно преживяване с един приятел, който се оказа женен.

Разбира се, че командирът трябваше да бърза, но скоростта, с която стана всичко, я изненада. Кога се бяха качили на борда механиците?

„Сигурно съм била с гръб по-дълго, отколкото мислех.“

Да, сигурно се беше залисала със сервирането и удовлетворяването на разнообразните желания на пътниците.

Воят на двигателите се усили, после бръмченето стана равномерно. Тя изведнъж се сети, че не е предложила кафе и безалкохолни напитки на пилотите. Самолетът започна да рулира на пистата. Анет се опита да отвори вратата на пилотската кабина.

Беше заключена.

Боингът рязко зави надясно и тя трябваше да се подпре, за да не падне.

Звънът на вътрешния телефон прекъсна мислите й и Анет погледна към тавана. Червената светлина показваше, че я викат в нишата за екипажа отзад.

— Анет, обажда се Кевин. Къде е пътникът от място 18-Д?