Джон Нанс - Последният заложник

Анет поклати глава.

— От три години обслужвам тази авиолиния и такова нещо ми се случва за пръв път. А преди това двайсет години съм летяла с друга авиокомпания.

Жената кимна и отмести очи към вратата.

Анет понечи да тръгне, но жената я дръпна за ръкава.

— Извинете… може ли да ви задам още един тъп въпрос?

— Няма тъпи въпроси. Питайте.

— Пилотската кабина има ли друг вход?

— Друг вход ли?

— Да.

— Не. Само тази врата.

— Добре. Благодаря.

Жената тръсна глава, сякаш да отхвърли любопитството си, и се усмихна.

— Сигурно не съм видяла. Докато бяхме на летището, единият пилот слезе, но не съм забелязала кога се е върнал. Затова се питах дали има друга врата.

Анет се усмихна, прикривайки внезапно обзелото я безпокойство. От място 1-В вратата на пилотската кабина се виждаше идеално.

— Ами… вероятно за миг сте се разсеяли. Но бъдете сигурна в едно — на този самолет му трябват двама пилоти и щом летим, значи са в кабината.

— О, не се притеснявам. Попитах само от любопитство.

Анет бързо влезе в помещението за екипажа и дръпна завесата. Облегна се на леко извитата врата и опита да се съсредоточи върху няколкото странни неща, които се бяха случили и не й даваха покой. Ритъмът на работата беше нарушен. Дали да поднесе напитките? Беше смешно дори да мисли за това. Сервирането й бе станало втора природа.

Тя обърна глава към вратата на пилотската кабина. Пилотите може би вече искаха нещо за пиене.

Вдигна вътрешния телефон и натисна копчето за повикване на командира. Успокои се, когато Кен Улф отговори почти веднага.

— Готови ли сте за напитките, господа?

— Момент — отговори Кен и след кратка пауза добави: — Не, Анет. Благодаря.

— Добре. Би ли ми отворил вратата за секунда, Кен? Искам да вляза при теб.

Отново настъпи мълчание и стомахът й се сви. Нещо не беше наред. Това не бе характерно за Улф. Защо не искаше да отвори?

Накрая чу гласа му.

— Анет, очаквам турбулентни течения. Защо не се увериш дали всички са седнали и да седнеш и ти?

— Добре, командире, но, моля те, отвори за секунда.

— Не сега, Анет.

— Но…

— После.

В гласа му прозвуча раздразнение, каквото не беше чувала никога. Опита се да каже нещо, но не можа. Сетне махна слушалките. Мрачните й предчувствия се засилиха.

Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 10:45

Джуди Смит чу как нещо се строши и вдигна глава. Върни Гарсия скочи и широко отворил очи, размаха като обезумял ръце, за да я повика. Тя бързо се приближи до него. Той закри с ръка слушалката и хвърли бърз поглед към счупената чаша на пода. Лицето му беше пребледняло.

— Джуди, имаме много голям проблем. „90“ е излетял без помощник-пилота.

Джуди се стъписа. Гарсия сигурно бъркаше нещо?

— На летището в Дуранго няма база за поддръжка — продължи Върни. — Разговарях по телефона с помощник-пилота. Изпаднал е в паника.

— Но как е станало това? Няма начин.

— Не се шегувам, Джуди. Вземи слушалката.

Тя вдигна телефона.

— Говори ръководителят на „Контрол полети“. Кой се обажда?

— Помощник-пилот Дейвид Гейтс.

— Къде се намираш?

— На летището в Дуранго. Самолетът излетя без мен. Доколкото ми е известно, единственият пилот там е командирът, но нямам представа защо е заминал, освен ако не е бил принуден.

— Принуден? Искаш да кажеш отвлечен?

— Ами, не виждам друго обяснение.

Гласът му беше измъчен, дори паникьосан. Младият пилот задъхано почна да разказва какво е станало.

— Чакай малко. На летището не е имало механик, така ли?

— Има, но този Гюс, когото трябваше да повикам, е починал преди няколко години.

— Казваш, че е бил оставен и още един пътник?

— Да. След малко ще ти дам да разговаряш с него. Съпругата му е в самолета и той е много притеснен.

— Кога излетя самолетът?

— Преди пет минути.

— Почакай. — Джуди се обърна към Гарсия. — Свържи се с центъра в Албакърки. Разбери дали поддържат връзка с „90“ и накъде се е отправил. Искам да говоря с диспечера.

— Разбрано.

Върни започна да набира номера, а Джуди поднови разговора си с потресения Дейвид Гейтс.

— И така, Дейвид. Забеляза ли нещо, по което можеш да съдиш, че някой се е промъкнал на борда?

— Не. Самолетът вече излиташе. Но около сградата на летището няма охрана. Може някой да се е качил. Не попитах наземния персонал.

— Дейвид, това е много важно. Какво точно те кара да мислиш, че самолетът е бил отвлечен?