Андрей Велков - Български психар

През следващите дни тече мощна организационна дейност. Помещенията зад ресторанта стават обитаеми с помощта на група енергични жени с много почистващи препарати и много парцали. Промяната е осезателна и големите стаи буквално светват, когато се смъква мръсотията от капандурите им. Вдигаме се до хората на Тонката и от склада им вземаме бюра, маси, доста столове, а и няколко легла. Отзад има душове и тоалетна, не е проблем да се преспива. Пичовете от склада ни помагат със свой камион и скоро разтоварваме зад ресторанта. През това време Мишката е договорил със собственика на един пофалирал фитнес да му купим малко уреди и тежести на страшна далавера. Позадържаме камиона още малко, мяткаме се до залата на човека и за смешни пари се обзавеждаме с почти цяла зала за щанги, плюс два позакърпени, но здрави чувала от дългите. Ебаси кефа! Бързо разтоварваме железата, за да освободим камиона на момчетата. Спас е застанал подпрян на вратата и ни наблюдава, но не смее много да се обажда, след като счетоводителят му обясни защо е фалирал доста нагледно и му обясни разликите между оборот и печалба, които явно са му убягвали доста време.

Докато нареждаме мебелите и железата, се чувстваме като деца до елхата на Нова година. Цари почти празнична суматоха. Правим едната голяма стая офис, другата - зала за тренировки, а в останалите помещения слагаме леглата и гардеробчетата. Малко остава и щабът ще е напълно оперативен. Трябва да викна майстор да сложи куки за чувалите и да монтира няколко железни лоста за набиране. Иво трябва да ходи да вземе компютрите, а аз ще купя една голяма уредба, за да си слушаме музика като хората.

Мишката отива до ресторанта и носи четири бири. Размазали сме се на двата дивана около една маса и ни е много добре. Не сме се занимавали толкова с вътрешен дизайн преди и това си заслужава да се полее.

Тонката се изправя и застава над железния капак, който води към подземието, и започва да си играе с халката, с която явно се отваря. Хваща я и я напъва, жилите на врата му се изопват, а лицето му почервенява. Очевидно капакът не е отварян от сто години. След двайсетсекундно напъване капакът се предава и се вдига със скърцане. Тонката сяда до мен и си взема бирата. Известно време седим, мълчим и наблюдаваме отвора на подземието.

- Ивак, я питай Мимето дали имат фенерче нещо? - казвам аз на Иво и той се връща след малко с един нелош прожектор.

Аз го вземам и го насочвам в тъмната дупка. Осветявам ръждива стълба.

- Мишо, я дръж фенера да осветява стълбата, докато слизам - и започвам внимателно да се спускам надолу, след като съм му подал фенера.

Минавам някъде три метра, докато стъпвам на пода. Качвам се пак, вече знам колко е високо, вземам фенера, слизам отново и го насочвам към стълбата. Пичовете слизат един по един. Обръщам светлината и пред нас се разкрива едно голямо празно помещение. На единия му край има затворена желязна врата. Тонката отива до нея - заключена е с катинар. Тук се включва Иво, който бърка в портфейла си, вади едни железца и след няколко секунди ровичкане в ключалката катинарът щраква. Тонката отваря вратата, аз насочвам светлината и пред нас се разкрива дълъг коридор, който след двайсетина метра пак завършва с врата.

- Пичове, т’ва тука си е чука си подземие май - казва Мишката. - Чувал съм, че има много такива под града, ама не знаех, че и тук под Квартала има.

- През Студената война са ги правили - уточнява Тонката, - аз знам един вход тук близо. До стадиона е, ама от години не съм влизал. Ходехме като малки да си играем долу в подземията и да крадем разни неща. Имаше яко противогази по едно време.

- Аре да излизаме. По-натам ще разгледаме колко е голямо и докъде стига. Ще ни се стопли бирата - тръгвам да излизам аз, въпреки че съм много доволен от увеличената квадратура на новата ми собственост.

Точно когато допиваме и се местим под ореха, отнякъде се появява Минчо и Тонката му махва да дойде. Вярно го помня този пич. Беше си голяма шеметак в даскало. Изглежда си същият като тогава - гърчав, с големи уши и зъби, само че сега си е пуснал някакво подобие на брада. Не му се е получило много. Аз се ръкувам с него, не сме се виждали от сто години.

- Как си, Минчо? Сядай, сядай. Казвай какво ще пиеш да полеем срещата ни.

Минчо сяда и се оглежда наоколо.

- Дойдох тук, защото наш’те ми казаха, че Тонката ме е търсил за някаква работа...

- Абе да, така е. Ама работата после. Кажи сега какво ще пиеш.

- Аз нямам много пари, Пешо - тихо казва Минчо.