Андрей Велков - Български психар

- Сега - извиквам и един от тях изстрелва ракета малко над главата на създанието. То трепва и издава странен и много силен звук. Аз се провиквам с всичка сила:

- Шах и мат, извънземна курво! Спри веднага всички твои войници или заминаваш!

Най-близкият извънземен войник се засилва светкавично към мен, но Михаил го засреща с катаната и го пронизва в лицето. Явно наистина е много добра, защото острието минава през хитина както нож през масло. Паралелно с това десетметровото създание издава друг, още по-странен звук и всичките му войници, които са се втурнали в този момент към нас, замръзват на местата си. След това Сияйната казва с нечовешки, но много ясен глас:

Спрени са. Предавам се. - И вдига ръцете си във въздуха.

Аз това с шаха, мата и извънземната курва съм го казал на чист български, но повече разчитам, че когато стрелят по теб с противотанкова ракета, посланието е достатъчно ясно. В този момент осъзнавам, че и създанието ми е отговорило на български.

- Разкарай всички от залата, кучко. Искам само ти да останеш.

Сияйната кима и издава мяукащ звук. Охраната й започва да се изнася и моите хора се дърпат, за да им направят място, без да ги изпускат от прицел. Скоро оставаме насаме -аз, кралицата майка и четирийсет от моите войници. За петнайсет минути, защото толкова ни е отнела общо атаката, съм успял да загубя половината си момчета. Мамка му. Сещам се за Иво и вдигам радиостанцията:

- Иваки, кажи ми, че си добре, копеле!

Минават десет безкрайни секунди и радиостанцията ми изпращява. Иво е!

- Добре съм бе, копеле. Вие как сте?

Вдигам палец към Мишката и Тонката.

- Ела да видиш, знаеш къде сме.

- Ама да спрем ли да ги трепем тия, че е много яко. Като на стрелбище е. Ние ги стреляме, те не се пазят.

- Спри стрелбата. Всички да останат в бойна готовност.

- Пешо, то няма толкова хора, останали при мен, за да казваш „всички“, за съжаление, брат ми.

При Иво, като отнесъл най-голямата тежест на битката с тази отвличаща противниковото внимание камикадзе маневра, смъртността е над осемдесет процента. Стягам се, после ще тъгувам за мъртвите, сега имам работа.

- Идвай, чакаме те.

После тръгвам към сцената. Съществото продължава да седи царствено на трона си. Не изглежда неспокойно и продължава да прилича на статуя на извънземен бог. Всъщност, мисля си аз, това може направо да си е извънземен бог, но честно казано, ме боли фара. Няма място тук.

- Пичове, искам да държите тази кучка на прицел с ерпегетата и да се сменяте на половин час, за да сте свежи. През това време искам сапьорите да я заредят с яко пластичен взрив.

Обръщам се към нея.

- Разбираш ли какво правя?

Сияйната кима и не спира да ме гледа с виолетовите си очи.

- Аз подцених нивото на агресия на твоя вид. Убий ме, аз те разбирам.

Виждам един стол пред сцената и го замъквам баш пред десетметровото създание. Сядам и го поглеждам. Направо изпитвам страхопочитание пред надвесилото се над мен десетметрово тяло и пронизващия тъмновиолетов поглед на извънземните й очи. Чак сега чувам, че звучи някаква много странна, но въобще нелоша музика. Забелязвам също, че цялата зала е обрасла в розовеещ се мъх, който излъчва лека светлина, която мъждука в синхрон със сиянието, което излъчва тялото на императрицата. Паля цигара и й казвам: - Виж сега, мацка, вярно направи страшни лайна тук и заслужаваш да умреш в мъки, но може да има шанс и да се разберем...

Сияйната се навежда към мен съвсем като човек, чийто интерес е бил събуден, и започваме да разговаряме, докато моите хора я опаковат богато с C4.

Разговаряме часове и ако мацката не беше съсипала цяла планета, дори леко можеше да ми стане симпатична. Аз съм станал доста добър в преговорите и се разбираме. Първото ми искане е тя и цялата й паплач да се изнесат от Земята. Това е напълно възможно, защото се оказва, че има достатъчно планети, на които тя и котилото й могат да живят. Точно четири часа след успешната ми атака порталът над Ефел Дуат пак се активира и рояците започват да се изнасят масово. Този път процесът продължава повече от пет денонощия. Намерили са си една планетка на около петдесет светлинни години и този път, след мое настояване, са проверили първо дали планетата не е заета, за да не направят пак някоя беля както при нас. Те не могат да разберат какво са ни причинили, защото начинът им на мислене е доста различен от нашия. Нямат понятия за добро и зло и са доста неемоционални и прагматични създания. Преди да й привлека вниманието с осемте ерпегета, Сияйната ни е възприемала като някакъв доста досаден и организиран донякъде дивеч и не й е дремело дали ще ни изтребят, или не. Аз не задълбавам в темата, защото за това си има учени. Другото ми условие е да ми остави копие от цялата им научна история. Тази информация ще представлява нещо като репарация за човечеството по повод причинените страдания. Разбираме се и да остави екипи от нейни учени, които да обучават нашите. Последно искам от нея да бъде отворен постоянен, но по-малък портал към техния нов свят и да се започне общуване между двете ни раси. Императрицата на космическите бегълци се съгласява с всичко, защото няколкото десетки кила взрив в краката й не й дават много избор.