Андрей Велков - Български психар

- Ние вземаме вашата планета. Вие сте роби. Подчинете се или умрете. Ако се съпротивлявате, ще ви унищожим. Вие сте нищо. Прах под краката й. Храна. -Пришълецът откачи кабела, като с това си движение откъсна задната част на главата на момчето, после хвърли настрана безжизненото тяло и сигналът прекъсна.

Аз си сипах още една чаша от уискито и се облегнах назад в стола. Мишката, естествено, се опита да разведри ситуацията:

- Абе, пичове, аз разбирам да сме външна граница на ЕС, ама това май е малко прекалено, д’еба...

Това беше смешно наистина, но никой от нас няма силата да се засмее. Тонката е затворил очи и се клати на стола, а Иво седи пред компютъра и рови в интернет. В ютюб има хиляди клипове и картинката ама никак не е розова. Шибаният край на света.

Вратата се отваря с шут и влиза Арнолд, придружен от братята си.

- Шефе, що ще праим с тия бре?

Този въпрос ме вълнува силно и мен и махвам на Арни и братя да сядат. Трябва наистина да реша какво ще правим и осъзнавам, че в момента от решенията ми зависи съдбата на над триста души. Паля цигара и се замислям за няколко минути. Гледам в стената и пуша. Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Мдааааа, колко интересно нещо е животът, в един момент си поркаш бира с приятели и се чудиш на риболов във Фиджи ли да отидеш, или да покараш мотор из Швеция, а в следващия някакви шибани извънземни копелета ти вземат планетата и започват да ти рушат родния град. А, нееее, тая работа няма да стане така. Заговарям:

- Десет войници да вземат всички деца и жени и да потеглят по тайния тунел към „Огняново“.

Не съм спрял да изследвам мрежата от тунели под Мордор и тя се оказва доста по-голяма от очакванията ми. Един екип намери второ ниво под нашето и там имаше релси. Оказа се, че това е един от тунелите, през които са щели да бягат комунистическите големци, ако през Студената война случайно капиталистите плеснели Мордор с някоя атомна бомба, и тунелът води до язовир „Огняново“, който се намира на четирийсет километра оттук. Близо до него е огромното стопанство на един приятел и там има достатъчно храна, и моите хора ще могат да намерят подслон. Пиша писмо до моя човек и го давам на водача на групата. В Мордор не се знае какво ще става, там ще имат по-големи шансове да оцелеят, а тук само ще ни се пречкат и ще ни бавят. Нямам време за сантименталности и не се виждам с децата. Ако ни избият, ще се видим от другата страна, а ако оцелеем, ще мислим тогава.

След половин час групичката тръгва. Виждам как Снежа плаче, докато води сина ми за ръка. Изпращам ги с поглед, но не отивам да се сбогуваме. Имам по-важна работа.

- Варел, ела тук. - Варела идва веднага. - Искам да вземеш двайсет-трийсет момчета и да претарашите супермаркета до блока. - Магазинът е на двайсет метра, но смятам, че има време, докато извънземните налазят навсякъде. Вземате всичко, което е консервирано, и го носите тук.

Варела почти козирува и започва да събира екипа. Хубаво е, че при нас субординацията работи и никой не си губи времето с въпроси и съмнения. Щом аз съм казал, е достатъчно. Вървя по дългия коридор и се оглеждам. Като гледам, при мен са някъде около сто-сто и двайсет войници, което е добре. Трябва обаче храна и затова пращам Варела. После изпращам още от капитаните със специфични задачи - да се набави гориво за генератора, защото токът скоро ще спре - това са някакви резервни мощности, да се разбие близката аптека и да се донесат всякакви лекарства, да се донесат радиатори, одеяла. След час моите момчета, добре въоръжени, обикалят из Квартала внимателно и осигуряват средства, с които да можем да издаяним няколко седмици долу в подземията. Това съм научил от старшините някога - войската не трябва да е гладна и трябва да е на топло, за да може да се бие. А аз съм решил да се бия. Нямам друг избор, все пак е краят на света.

Сещам се нещо и отивам при Долф, който държи една бутилка ракия в огромната си ръка, надвесил се е над Ивака, гледа клипове с разрушения, бягащи хора и смърт и псува картинно и цветисто на извънземни.

- Долф...

- Речи, шефе - обръща се към мен голямото момче.

- Долфи, какво се случи с онази пратка оръжия, която трябваше да пращаме на пичовете от Африка?

„Звеното“ се занимава и с оръжия и това е един доста интересен бизнес, а нашата мила държава има доста силни позиции в него, както разбрах от Никита, който ме въведе и в тази материя. Сега Долф и Драго се занимават с този ресор и това ми носи доста големи печалби, но имам чувството, че май парите днес вече нямат същото значение както вчера.