Андрей Велков - Български психар

- Ъъъъъ, шефе, ние решихме да не те занимаваме вчера с нашите глупости, защото онея църняци платиха в аванс и нямаме ядове, ама на нас па ни се счупи самолето и щехме утре да ги пратим сандъците...

- Долфи, искаш да кажеш, че оръжията не са заминали ли?

- Еми не са. У складо са си.

- Склада под вашата къща ли, Долфи?

- Да, ние директно оттам со камионо и ги товарим у самолето.

- Долфи, приятелю. Това е една добра новина.

Наистина е добра новина, защото пратката е доста сериозна и съдържа голямо количество РПГ-та, картечници, автомати, екплозиви, муниции и гранати. Тонката и Мишо застават до мен и ме поглеждат. Аз се усещам, че съм се усмихнал в стил „Афекс Туин“ - „Към ту Дади“.

- Пичове, може и да е дошло време за умиране, но предлагам поне да си го направим весело.

Тонката се втренчва в мен с философския си поглед и после на лицето му грейва широка усмивка.

- О, да, усещам, че ще се позабавляваме, преди да отидем във Вечните ловни полета. Мишо се засмива и казва:

- Обожавам миризмата на горящи извънземни рано сутрин. Мирише ми на пачанга.

Отиваме с всички останали войници да пренесем оръжията по-навътре в тунелите, а през това време останалите започват да се връщат с лекарствата, провизиите и Мимето, която са намерили да се крие в кухнята на ресторанта и за малко е щяла да утрепе Спас със сатър. Г отвачът е с нея и директно го назначавам за полеви готвач. Вече сме една идея по-подготвени да посрещнем края на света.

*

Три месеца по-късно.

Арнолд е стъпил с единия си крак върху размазания труп на един от кастата на войниците от извънземните и яде „Русенско“ с ножа директно от консервата, говорейки с пълна уста:

- Пешо, я си мислим, че как они могат да ни ядат нас, така и ние можем да ги ядем тех. Нали ме разбираш що ти думам...

Тонката се изсмива. И той яде, но тази мисъл явно го кара да спре. Аз поглеждам към моя голям приятел и му казвам:

- Арни, дай този разговор да го водим друг път, браточка. Имаме работа сега.

- Не бе, шефе, моята идея е, че место да тарашим за консерви, мое да ги папаме тея папатаци. Погледни колко мръвка имат - и подритва трупа, който се преобръща по гръб.

Пришълците са два вида. Има едни, ниски около метър и двайсет-трийсет, и те са безопасни, въпреки че колкото са високи, толкова са и широки, явно са кастата им бачкатори и не са агресивни. Дори да ги засечем някъде, докато обикаляме, те само щракат и пищят и не нападат. Другият вид, от който е и приятелчето на Арни, са гадните копеленца. Те са войниците и са много неприятни, особено когато са в екзоскелетите си, които носят, когато излизат, и които им дават доста голяма сила, с която човек трудно може да се мери. Хванеш ли ги обаче без такъв скелет, са лесни. Всеки човек с опит в ръкопашния бой може да ги смели от бой. Иначе приличат на мутирала кръстоска между богомолка и павиан. Кожата или обвивката им е някаква смес между козина и хитин и имат малко повече стави по крайниците, което прави начина им на придвижване малко накъсан и странен. Имат и нещо като крила на гърба, но явно са закърнели, защото не сме виждали да летят, а напоследък често имаме сблъсъци с тях. Обикновено печелим, защото тези не могат да се бият много добре и като ги запукаш като хората с калашника, нямат шансове с екзоскелети или без. Проблемът ни е, както каза Ивака с инженерната си мисъл, е, че копелетата са по-напред от нас технологично със стотина години и имат по-хубави оръжия и по-тарикатски средства за придвижване. Ние обаче компенсираме с военна хитрост и партизанска стратегия в градски условия. „Удряш яко и бегаш яко“, както го формулира много кратко и ясно Слай. За три месеца съм загубил към двайсет души, но съм спасил поне няколко хиляди, които после са евакуирани през тунелите. Хубаво е, че някои от тях имат топките да останат и да се бият с нас. Тези храбреци не са карали нашето военно обучение, но всяка една ръка в помощ ни идва идеално.

Движим се основно из тунелите, но понякога се налага да излизаме. Хубавото е, че във всяко едно денонощие има един промеждутък от по пет часа, когато гадовете се прибират в кошерите си и не излизат оттам. Явно спят или каквото там правят, за да си почиват, но тази особеност на биоритъма им ни помага много. Хубавото й е, че се отнася за всичките, и всеки ден, между шест вечерта и единайсет, цялата им извънземна паплач се прибира групово и може би това е и причината досега да сме оцелели. Другата причина е, че се крием като лалугери и така си замитаме следите, че тия не знаят откъде им изскачаме. Освен това ние определено сме много по-агресивни като вид и това си личи, когато влизаме в схватки. Трябва да видите как Арнолд с две кукрита в ръце може да направи на филийки двама войници от техните за секунди. Аз оня ден го видях това, когато ни приклещиха в подземието на „Фантастико“ до ИЧС-то, докато гепехме консерви. Беше към пет часа и аз си мислех, че няма да засечем патрули, тъй като те по това време се прибират, но явно не бях прав, защото точно докато бутах една количка рибни консерви към входа на подземието (а храната ни застрашително свършваше и това щеше да ни оправи за няколко дни), копелдаците ми изскочиха в гръб и за малко да ме очистят. Бях сам в този край на магазина, момчетата бяха в другия край, чух специфичното гнусно щракане, директно се обърнах и започнах да стрелям по двете създания, които ме доближаваха, когато автоматът ми засече и стана лошо. Единият войник - те са високи към два метра - се доближи до мен и вдигна оръжието си. Аз се пресегнах за пистолета, но тогава отнякъде изскочи още един, който ме хвана с подсилените си от скелета ръце и ме вдигна във въздуха. В този момент главата му се пръсна и съгледах как Арнолд тича между рафтовете, държейки пушка. Паднах на земята и тогава видях танца на едрото момче, което хвърли пушката, извади двата непалеца и разфасова останалите двама все едно на шега. Мамка му, беше красиво и ако не се опитвах да не се напикая в този момент, щях да му ръкопляскам. После дойдоха още две създания, но дойдоха и момчетата, точно навреме да спрат разбеснелия се Арни да не ги убие и двете с тупаници. Трябваха ни пленници.