Андрей Велков - Български психар

Дуката и един психопат с налудничав поглед, когото всички наричат Димов. Държим контакт с радиостанции.

Става почти шест. Пришълците трябва да са започнали да се прибират от улиците. Чакаме до шест и изпращам двама войници със снайпери на разузнаване. След двайсет минути радиостанцията ми изпуква и ми докладват, че около Моста на влюбените всичко изглежда чисто. Иво се свързва с мен и казва, че е готов, мините и експлозивите са разставени и чака сигнал. Време е за екшън. Обръщам се към хората зад мен и казвам:

- Приятели, много от нас няма да се върнат от тази битка. Знаете това добре. Искам да се биете така, че да засенчите всички воини, които някога са се били на тази планета. Искам онези пичове от „300“ да приличат на момиченца в сравнение с вас. Искам Рамбо да изглежда като аматьорче, извинявай, Слай, браточка. - Всички се разсмиват, което е хубаво. - Абе искам така да ги смачкаме, че когато се сещат за тази планета, да повръщат. Ясно ли е?

Всички вдигат автоматите си във въздуха и по погледите им виждам, че са готови да умрат. Смелчаги са. Лъвове! Хващам комутатора на радиостанцията и казвам на Иво:

- Десет минути, брат. Ще се видим или вътре, или във Валхала. - Това ни е стара закачка, кой къде ще отиде, когато умре.

- Десет минути, Пешо - казва Ивака само.

Изпращам цивилните, които ще тръгнат по дългия тунел с релсите към „Огняново“. Ние вече нямаме нужда от щаб, защото не възнамеряваме да се връщаме в подземието в Квартала. Или ще сме мъртви, което е по-вероятно, или ще отидем и ние при нашите хора. Тръгваме, аз съм пръв, отварям желязната врата и спринтирам напред, като със засилка прескачам канала на Перловска. Въоръжен съм с калашник, имам два пистолета, кукри и съм окичен като елха, но не с играчки, а с гранати. Имам повече от десет пълнителя за автомат по себе си. Всеки се е въоръжил с каквото си мисли, че най-добре може да сее смърт. Мишо, да речем, не е с кукри, но на гърба му е закачена катана, която лично си купи от Япония за повече от сто хиляди долара и която е принадлежала на някакъв истински майстор на меча. Братята както винаги са с любимите си пушки и целите са в ножове и патрондаши.

Последните от групата са най-важните ни хора, които са десетима и всеки носи по едно ерпеге, а на гърба си имат по три допълнителни заряда. Да стреляш на затворено с такова нещо е малко шибано, но аз разчитам на това, че в НДК има доста широки пространства.

Докато тичам, виждам, че „Хилтън“ изглежда много странно. Сградата все едно се е разтопила и има шантав розовеещ цвят. Забелязвам, че НДК също е придобило този цвят и излъчва леко сияние. Нямам време да се любувам, защото вече се намирам под моста и ни остава малко до служебния вход, който води към паркинга на ниво минус две под НДК, откъдето аз смятам да подходим.

Както съм се засилил, почти се блъскам в един войник от пришълците, който не успява дори да си вдигне лъчемета, защото главата му изчезва. Някой от двамата ми снайперисти прави уникално попадение и аз се замислям дали ще имам възможност да му се отблагодаря. Виждам долу преди завоя, наляво към паркинга, някакво движение и стрелям. Високият силует се свлича. В този момент започват експлозиите, за които се е погрижил Иво, и съдейки по звука, той се справя фантастично.

После започва мелето и всичко малко прилича на компютърна игра. Има тъмни коридори и срещу нас тичат чудовища. Единствената разлика е, че всичко се случва наистина и имаме само по един живот. Точно тук страшно полезна работа вършат огнехвъргачките, които направо измитат коридора от нападащата ни извънземна паплач. Стигаме до стълбите и започваме да катерим. Според думите на пленника ни тяхната шефка наистина е в Зала 1 и аз, понеже доста съм се въртял в НДК някога, знам най-късия път от подземието до там. След бърз спринт по стълбите излизаме в едно малко фоайе и до най-близкия вход на залата има двайсет метра. Чувам канонадата, която Иво и компания вдигат. Чувам обаче и много звуци от мощните оръжия на пришълците, които им отвръщат. Диверсията ни се е получила, дано пичовете удържат.

После вкарваме гранатите в действие и направо ги разпиляваме. Излизаме в голямото пространство пред залата, всеки хвърля по две гранати максимално далеч и залягаме. Всичко става в парчета извънземни. Докато тичам към малката врата, през която се влиза в Зала 1, се подхлъзвам, защото целият под е в зеленикавата им кръв. Това ми спасява и живота, защото над мен минава плътен сноп лъчи, които буквално изпаряват няколко от момчетата ми, които са настъпвали зад мен. После обаче отделението картечари на Тонката се включва и силата на „Кака Пена“ си казва думата. Пътят ни е чист. Разбивам вратата с шут и влизам, стреляйки на пълна автоматична. Зад мен влизат и другите и се разпръсваме из залата, сеейки смърт. Вътре е пълно с гадове, а на сцената, на трон от някакъв кристал, който свети, седи десетметрово създание, което е красиво по някакъв извънземен начин, за разлика от приятелчетата си. Има издължено и мускулесто тяло, обвито в някаква хитинова броня, излъчваща леко сияние, което рязко се усилва, когато влизаме. Прилича на статуя от малахит, а очите му са виолетови. Виждам как ерпегистите влизат и застават така, че между тях и стените зад тях да има поне десет метра разстояние. Двама от пичовете с ракетите ги няма, но и осем ми стигат.