Клайв Къслър - Средиземноморският храст

В този момент мъглата отново се разпръсна и разкри особеното изражение на Хърсонг, което направи впечатление на Пит. Той се усмихна на дългурестия ботаник.

— Добре, Хърсонг, казвайте, но по-бързо, че почти не ни остана време за лекция относно морската флора.

— Може и да не ви се вярва, но точно това имах предвид — усмихна му се в отговор Хърсонг и блестящите капчици вода проблясваха в рижата му брада. — Кажете ми, забелязахте ли растението макроцистис пирифера на стената срещу тунела?

— Сигурно щях да му обърна внимание, ако знаех за какво говорите.

— Макроцистис пирифера е кафяво водорасло от семейство феофита, по-известно като „келп“.

Пит го гледаше, осмисляйки думите му, и го остави да продължи.

— Онова, до което се свежда всичко, майоре, е, че точно този вид келп вирее само покрай Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати. Температурата на водата в тази част на Средиземно море е прекалено висока за неговото оцеляване. На всичкото отгоре келпът, подобно на неговите сухоземни братовчеди, има нужда от слънце, за да позволи протичането на процеса на фотосинтезата. Не мога да си представя как келпът може да вирее в подводна кухина. Не, това е направо невъзможно.

— Но ако не е келп, какво е тогава?

Мъглата се върна и Пит не виждаше вече лицето на Хърсонг, чуваше само кънтящия му глас.

— Това е изкуство, майоре, чисто изкуство. Няма съмнение, че става дума за най-сполучливото копие на макроцистис пирифера, което съм виждал.

— Синтетично копие? — прогърмя гласът на Найт. — Сигурен ли си?

— Мило момче — отвърна с пренебрежителен тон Хърсонг. — Някога подлагал ли съм на съмнение твои анализи на проби от земната сърцевина или…

— А какво ще кажете — намеси се Пит — за червената слуз по стените на тунела?

— Не съм много сигурен — отвърна Хърсонг. — На мен ми прилича на някакъв вид боя или замазка.

— Подкрепям го, майоре. — Лицето на Стен Томас изведнъж се показа от разсейващата се мъгла. — Това е червена боя, предпазваща от обрастване на корабните корпуси. Тя съдържа арсеник и затова в тунела не вирее нищо.

Пит погледна часовника си.

— Времето ни изтича. Значи това трябва да е мястото.

— Друг тунел зад келпа? — попита Найт някак предпазливо. — Това ли имате предвид, майоре?

— Започва да ми изглежда обнадеждаващо — отвърна тихо Пит. — Прикрит втори тунел, който води до втора кухина. Сега разбирам защо операцията на Фон Тил досега не е била разкрита от никой местен жител на Тасос.

— Ами тогава — Хърсонг изтръска водата от накрайника на регулатора си, — предлагам да действаме.

— Нямаме друг избор — каза Пит. — Всички ли сме готови за повторно гмуркане?

— Всички присъстващи са готови с изключение на Удсън — отвърна Спенсър.

Изведнъж яркосиня светлина обля кухината.

— Никой не се усмихваше — отбеляза раздразнително Удсън. Той се намираше до най-отдалечената стена на кухината, за да обхване групата с възможно най-широкия ъгъл на обектива.

— Следващия път подвикни нещо за секса — подметна шеговито Спенсър.

— Няма да има полза — изсумтя Удсън. — Така или иначе никой от вас не знае какво значи това.

Пит се усмихна и се отдалечи, след това се преви надве и се стрелна към дъното като пикиращ самолет. Другите го последваха на разстояние три метра един от друг.

Гората от изкуствени кафяви водорасли беше гъста и почти непроходима. Тънките клонки се издигаха от дъното до повърхността и се разширяваха нагоре във вид на разперено покривало. Хърсонг се оказа прав — това наистина беше произведение на изкуството. Дори на една ръка разстояние Пит не можеше да различи синтетичното творение от истинското. Той извади ножа си и започна да срязва полюшващите се кафяви стебла, за да си проправи път през тях. Спирайки се от време на време само за да махне оплелите се в апарата му за дишане водорасли, най-накрая той навлезе в друг тунел — по-широк от първия и много по-къс. След няколко ритания в посока нагоре Пит подаде глава над повърхността в друга кухина и веднага бе обгърнат от безкрайна бяла мъгла. През минута-две плясък на подаваща се над водата глава известяваше пристигането на всеки следващ член от групата.

— Видяхте ли нещо? — Гласът беше на Спенсър.

— Още не — отвърна Пит.

Погледът му механически пробяга по влажния мрак. Стори му се, че вижда нещо, нещо, повече въображаемо, отколкото истинско. Постепенно различи тъмното очертание, което се показа от мъглата. После изведнъж го видя ясно — беше гладък, черен, метален корпус на подводница. Пит извади накрайника на регулатора от устата си, оттласна се до подводния съд и хващайки се за предните носови плоскости, се качи на палубата.