Джон Нанс - Насрещен вятър

— Това ли е цялата ви група, генерале?

— Не, сър. Пътуваме със съпруги, приятелки, синове и дъщери. Но организирах мъжете и сме готови да бъдем до вас където и да отидете. Очаквах нещо подобно.

— Благодаря, генерале.

— Няма защо, сър. Да защитаваме президента е наш дълг, а според мен, щом веднъж сте заемали този пост, продължаваме да отговаряме за вашата безопасност.

— Искрено съм ви задължен.

Мат Уорд се завъртя и изтича към изхода, следван от генерала, а президентът стана и мина в задната част на боинга.

Аерогара Ларами, Уайоминг

Понеделник, 12:35 ч местно време

Вестта, че „Юро Еър“ дава съгласие боингът да бъде нает от екипа на президента Харис, пристигна по клетъчния телефон, докато Джей Райнхарт напускаше мъжката тоалетна на аерогарата, а умът и стомахът му все още се бунтуваха срещу идеята да лети със самолетчето на Дейвид Кармайкъл. Той се обади до банката да преведе на „Юро Еър“ исканите четирийсет хиляди долара от сметката на президента, както бе заръчала Шери, после й позвъни.

— Наели са още един самолет, за да откарат другите пътници до Рим — съобщи той. — Цената ще е петнайсет хиляди.

— Кога пристига?

— Казаха ми, че самолетът вече е в „Сигонела“, тъй че могат да ги качат почти веднага.

— Добре. А какво е твоето положение, Джей?

През главата на Джей прелетяха няколко язвителни фрази за неизбежна гибел, но в момента нямаше настроение дори за сарказъм.

— Готвя се да излетя за Денвър, а оттам ще хвана прекия полет на „Юнайтед“ за Лондон. Сега слушай, Шери. Размишлявах колкото се може по-бързо. Мисля, че искам да се насочите към Лондон, но най-напред да изчакате, докато стигна в Денвър и хвана международния полет. Тогава ще имам ясно решение и ще ви позвъня.

— Защо точно Лондон? — попита тя.

— Президентът ще разбере. Там ще го предадем на властите и ще се борим според британските съдебни правила.

— Сигурен ли си, че това е най-добрият вариант? — попита тя.

— Не — отговори Джей. — Изобщо не съм сигурен. Затова искам да обмисля въпроса внимателно още час-два. Просто не виждам сериозна алтернатива, а не след дълго светът ще узнае, че той е все още в Сицилия.

Джей се озърна през прозореца на малката чакалня към чесната и му хрумна още нещо.

— Шери, ако до три часа нямаш вест от мен, опитай се да се обадиш. Няма ли отговор, смятайте, че съм катастрофирал, и потегляйте към Лондон.

— Шегата не е смешна, Джей — каза тя.

— Не беше шега — отвърна той.

Приключи разговора и бързо мина през стъклената врата, за да се настани на борда на малката чесна в креслото на втория пилот отдясно на Дейвид Кармайкъл.

— Предпазният колан е стандартен, професоре — каза студентът. — Просто го затегнете.

Таблото изглеждаше загадъчно като надпис на санскритски. Пред Джей се разстилаха циферблати, ръчки и прибори, съобщаващи някаква неразбираема информация, и той за момент се обърка, когато Дейвид му подаде втори комплект слушалки.

— Какво е това?

— Сложете ги, моля, и нагласете микрофона пред устата си. Така ще можем да разговаряме.

— Добре.

Дейвид извади ламиниран пластмасов лист и зачете от него какво трябва да се направи преди включването на двигателя. Пръстите му сръчно натискаха ръчки и въртяха регулатори.

Ревът на двигателя и внезапното разтърсване на малкия самолет потвърдиха най-лошите страхове на Джей: също като човека чесната не бе създадена да лети. Как можеше да издържи във въздуха нещо, което се тресеше така още преди излитането? В мозъка му дори не се оформи ясен въпрос, а само смътно чувство за неизбежна гибел. Той затвори очи и си припомни последния път, когато го бяха уговорили да се качи на влакче на ужасите. От момента, когато започна шеметното спускане и изкачване, той се почувства напълно завладян от тъй могъщи и непознати сили, че просто стана част от пътуването — не изпитваше нито страх, нито вяра, че ще стигне до края жив, и бе напълно лишен от възможност да контролира събитията.

Онзи път Карън го бе подмамила в чудовищната машина. Сега Джей твърдо смяташе, че нейната смърт е дебнела още тогава, просто и двамата не я бяха усетили.

Мислите за Карън разбудиха познатия прилив на скръб и вина, който бързо измести първичния страх.

— Готов ли сте, сър? — изтръгна го от унеса гласът на Дейвид.

Въпросът беше прям, но в гласа на пилота звучеше колебание и това отново принуди Джей да отговори утвърдително, тъй като се боеше, че Кармайкъл може да отмени полета. Той кимна бодро, доколкото му позволяваха силите, макар да знаеше много добре, че не е способен да заблуди студента, а още по-малко себе си.