Джон Нанс - Насрещен вятър

— Не са ли те учили на това? Една звезда на пагона е повече от един орел.

Младежът кимна, преглътна мъчително, огледа залата, после завъртя зад гърба си дръжката на вратата и пусна Едуин Глюк във влажната и прохладна нощ.

Разстоянието до самолета бе съвсем кратко, а той беше в добра форма и изтича в тръс до стълбата. Предната врата на боинга се оказа затворена, но не съвсем плътно и генералът почука.

Иззад вратата надникна някакъв мъж с вид на агент от тайните служби и Глюк подаде през процепа личната си карта. Отвътре долетяха неясни гласове, после вратата се отвори по-широко и мъжът му върна картата.

— Какво искате, генерал Глюк? — попита той.

— Да се срещна с командира на самолета.

— Защо?

— Защото знам, че президентът все още е тук, и имам цял терминал, пълен с американски военни ветерани, готови да го защитят.

Ларами, Уайоминг

Понеделник, 11:45 ч местно време

Последният полет за деня от международно летище Денвър за Европа беше след по-малко от три часа, а Джей Райнхарт все още стоеше до кухненската си маса в Ларами, на сто и петдесет километра от аерогарата.

— Трябва да има друг начин — каза той на туристическия агент, с когото се бе свързал по телефона.

— Не, а и едва ли ще стигнете навреме. Заради снежната буря шосе две осем седем е затворено на проходите. Чух, че имало страхотно задръстване на магистралата южно от Чейен.

— А не мога ли да летя през Чикаго? Или… или през Атланта?

— Разбира се, но трансатлантическите връзки вероятно ще потеглят утре сутрин, което означава, че ще пристигнете привечер.

— Далас?

— Същата работа. Не мога дори да ви осигуря местна връзка до Денвър. Но… вижте какво, може ли да направя едно предложение?

— Шегувате ли се? Готов съм на всичко.

— Наемете самолет да ви откара до Денвър. Дори с чесна ще стигнете за час.

— Да наема…

— Самолет. Да, сър. Скъпо е, но ако искате да хванете последния полет, няма друг начин.

Мисълта да се бори с паниката единайсет часа в презокеанския боинг сама по себе си беше ужасна. Сега изведнъж го обзе представата как загива при падането на малък самолет и започна да му призлява.

— Мистър Райнхарт?

— Какво?

— Чухте ли ме?

— Аз… — Той преглътна на сухо. — Да. Да… съжалявам. Значи няма друг начин, а?

Благодари на агента, дръпна от масата телефонния указател и взе да прелиства местните фирми за въздушен транспорт, като се мъчеше да мисли за всичко друго освен за факта, че сам предлага пари, за да бъде натъпкан в малък самолет, който без съмнение при първа възможност ще рухне на земята.

Стегни се. Хората го вършат всеки ден!

В указателя имаше три фирми за даване на самолети под наем, но нито една не бе в състояние да му помогне.

— Съжалявам, сър. Всички машини са ангажирани за деня, включително и ситейшънът.

— Кое?

— Това е марка реактивен самолет.

— Ясно. Бихте ли препоръчали към кого да се обърна в Денвър?

— Преди час опитахме да намерим самолет за друг клиент, мистър Райнхарт. Може и да има свободна машина, но не успяхме да я открием. Светското общество организира някакъв голям купон в Аспен и всички самолети от района са ангажирани.

— Ще платя двойно — чу той собствения си глас и му се зави свят при мисълта, че предлага пари за гибелта си.

— Съжалявам.

Джей остави слушалката. Умът му работеше на трескави обороти. Трябваше да има някакъв друг начин. Нямаше нито време да стигне с кола, нито самолети под наем или местни въздушни връзки…

Внезапно в главата му проблесна спомен за разговора с един студент. Дейвид някой си. Той беше частен пилот, имаше собствен самолет и двамата добродушно спореха дали човек трябва да лети, като Джей категорично поддържаше обратната теза. Запита се дали има поне малък шанс Дейвид да е на разположение. Беше готов да се признае за победен в спора, стига да можеше да стигне в Денвър навреме.

По дяволите! Как му беше фамилията? Дейвид… Дейвид… Кармайкъл! Точно така!

Той набра номера на университетското деловодство и помоли да му дадат телефона на Дейвид Кармайкъл, изтъквайки някакъв нелеп предлог.

— Както кажете, професоре — отвърна чиновничката и му продиктува два номера.

Първият не отговаряше. Вторият беше клетъчен и хвана студента между две лекции. Джей обясни отчаяното си положение.

— Ами… не знам, професор Райнхарт, времето днес малко не ми харесва.

— Не става ли за полет?

— Е… не е чак толкова зле, но имам и лекции.