Джон Нанс - Насрещен вятър

— Не знам, Джон. Ако можех да бъда сигурен…

— Може би ще е най-добре да преценим коя страна никога не би ускорила процеса на екстрадиране и да приемем ареста там. Боя се от всичко това, Джей. Боя се, защото винаги има поне малък шанс някой съдия да полудее и да подкрепи искането на Камбъл, а ти знаеш, че ако ме отведат в Лима, няма да се върна оттам много, много дълго… ако изобщо се върна.

Джей затвори очи и се помъчи да обмисли положението.

— Джон, да се предадеш, е прекалено рисковано. И недей да смяташ, че си двуличник само защото отказваш да се подчиниш на една безпочвена заповед. Ние знаем, че е безпочвена, нали? Искам да кажа… неприятно ми е да питам, но…

— Разбира се — отговори тихо Харис. — Разбира се, че е безпочвена.

— Е, в такъв случай ти знаеш що за стока е Камбъл. По дяволите, Джон, той написа онзи договор и се обзалагам, че вече е разработил подробен план как да ускори процеса за екстрадиране поне в десетина страни, ако не и в цяла Европа. Този човек се слави със способността си да мисли пет хода напред. Това ме плаши най-много. Можеш да се окажеш някъде в капан за цяла година и накрая пак да те пратят в Лима!

— Само ако някой съдия обяви заповедта за правомерна, а не вярвам това да се случи в една добре уредена правна система. Помисли за това, Джей. Помисли си дали да се предам, или не. Качвай се на самолет за насам, но размишлявай по пътя, защото… не съм сигурен дали опитите за бягство са най-доброто решение.

— Ще си помисля.

— И прецени какво смяташ за Англия. Може би трябва да отида там и да се предам. Те се държаха внимателно с Пиночет и им трябваше цяла година, за да стигнат до частична готовност да го предадат на Испания. В края на краищата английската правна система е майка на нашата, естествено, без онези натруфени перуки.

— Винаги съм харесвал перуките, Джон. Те придават достойнство на една дейност, която често съвсем не е достойна.

От „Сигонела“ долетя нова дълга въздишка.

— Е, това е девизът, нали?

— Сър?

— Достойнство. Не искам да извърша нещо недостойно, Джей, колкото и да ме е страх. Дори и след изтичане на мандата един американски президент носи достойнството на поста със себе си и аз се старая никога да не го забравям.

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Пътнически терминал на Военнотранспортното командване

Понеделник, 19:45 ч

През последните четири часа Едуин Глюк кротко обикаляше сред струпаните пътници в чакалнята и тихичко разговаряше с мъжете от своята туристическа група.

Бяха изминали двайсет години, откакто се оттегли от армията с чин бригаден генерал, но умът и инстинктите му си оставаха все тъй остри — дори на седемдесет и седем годишна възраст.

Джоуни, с която бяха женени от двайсет и шест години, разговаряше в отсрещния ъгъл на терминала с водачката на групата, за да й отвлече вниманието. Ед се озърна натам и хареса онова, което видя. За своите шейсет и девет години Джоуни все още бе привлекателна и дори красива, тъй че видът й за момент разпали в него други желания, заплашващи да го отклонят от задачата.

Тя забеляза погледа му и се усмихна с едва забележимо кимване, за да даде знак, че всичко е под контрол. Усеща много добре какво става наоколо , помисли си Глюк. Преди да напуснат самолета, никой не бе забелязал как той мина по прохода между седалките и за миг хвърли поглед зад завесата, отделяща туристическия салон от първа класа. Никой, освен Джоуни. Тя моментално усети, че има нещо.

— Не бива да питам какво си замислил, нали? — прошепна тя, след като командирът обяви, че изчакването е свършило и могат да напуснат боинга.

— Не — отговори той. — Но все пак ще ти кажа. Президентът Харис не е слязъл. Все още е в самолета.

Тя познаваше този уверен тон и го уважаваше. Разбира се, той невинаги беше прав, но когато се съсредоточеше върху даден проблем, генералът — както го наричаха внуците му — в огромното мнозинство от случаите улучваше право в целта.

— Видя ли го?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Довери ми се.

— Винаги.

Когато започнаха да напускат самолета, генералът се престори, че се е спънал край предния кухненски бокс. Докато се привеждаше за миг да потърси опора в преградата, кракът му сръчно закачи долния край на завесата. Мимолетният поглед отвъд нея му разкри онова, което очакваше — два чифта мъжки обувки в един служебен отсек, макар че освен пилотите в екипажа имаше само три стюардеси.