Урсула Гуин - Другият вятър

Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.

Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.

Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.

Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения й поглед, странникът неразумно промълви:

— Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?

— Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред — сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.

Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:

— Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш значи нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и…

Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби дълги колкото човешка ръка до лакътя и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.

— Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг — добави пазачът.

И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.

Пътят бе дълъг, а денят — горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града, или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.

След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго, далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.

— Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? — запита странникът.

Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:

— Не.

А след още повече време рече:

— Няма.

Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.

По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.

— Качи се — подкани го след малко коларят.

— Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?

Колелетата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне — и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.

— Десет мили — рече коларят. Помисли дълго. — Или дванайсет. — Пак помълча и добави: — Не по-малко.

— Я по-добре да продължа пеш тогаз — каза странникът.

Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.