Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Отвътре микробусът бе осветен от червена лампа, монтирана на тавана. Намираха се в свръхмодерен подвижен команден център. Неугледният на външен вид микробус съдържаше истинско чудо на съвременната техника.

Джулиан седеше зад волана. Лицето му беше изопнато от предстартова треска.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Уилър кимна.

— Никакви проблеми — отговори той и огледа лавиците, отрупани със свръхмодерна техника за наблюдение и сражение. — Удивително.

— Направо шестица от тотото, а? — ухили се Джулиан. — Кралската полиция има три такива микробуса. Трябва да се подписваш, когато ги използваш, но аз изчаках пазача на моторния парк да отиде до тоалетната и го взех. Поне няма да ни липсва снаряжение.

Уилър взе автомат „Узи“, прегледа го набързо и пак го остави на лавицата. Всичко, което англичанинът бе казал, че ще им е необходимо, беше в микробуса — прибори за нощно виждане, инструменти за разбиване на сейфове, дори лазерни мерници за оръжията.

Джулиан включи на скорост, потегли, направи обратен завой и пое на север по Цзюлун Роуд.

Пътуваха, без да разговарят. Уилър погледна Джулиан, изучавайки херувимския профил на инспектора, който непрекъснато се променяше на светлините на уличните лампи. Когато следобед му се обади и го помоли да преосмисли решението си, не очакваше, че Джулиан ще се съгласи. Колебливото, обзето от параноя ченге им уговори още една среща в парка пред сградата на Народната милиция и ги изслуша внимателно.

— Рискът е много голям — рече накрая. — Объркаме ли нещо, ще гризнем дръвцето.

Уилър не можеше да разбере защо инспекторът се съгласи да им помогне. След няколко часа, когато разработиха плана за бягство, той най-сетне му зададе този въпрос.

— Не го правя заради вас — отговори Джулиан, — а заради себе си и Джони и заради всички честни ченгета, които загинаха. Тук всичко беше наред. После дойдоха комунистите и ни оставиха да поемем цялата отговорност. Имаше времена, когато Джони беше най-добрият. Но стана адски трудно. Водата се размъти. Той не можеше да работи срещу триадите и едновременно с това и срещу комунистите. Ето защо мисля, че го предадоха, промениха и предизвикаха пожар в жилището му. Време е да си разчистим сметките.

Джулиан зави по Принс Едуард Роуд и след малко влязоха в Града на стените. Той подкара бавно покрай редицата от грозни, бедняшки сгради, която се простираше с километри във всяка посока. Мястото беше огромно, много по-голямо, отколкото Уилър си бе представял. Малко от апартаментите бяха осветени със слаби лампи, с газени фенери или с електричество, откраднато от обществените кабели. Преобладаващият цвят беше сивото.

Чонси се премести до Джулиан и се вторачи в сградите.

— Там — каза и посочи един жилищен блок на отсрещната страна на Тун Тзин Роуд срещу Града на стените.

Джулиан спря и изгаси фаровете. Четиримата се вгледаха в тъмния блок, който беше по-добре поддържан от сградите в гетото от другата страна на пътя.

— Всяка нощ около два и половина те носят тук парите от престъпната си дейност — каза китаецът. — Обикновено с кола и двама пазачи. В гаража ги посрещат един-двама въоръжени мъже.

Главата на Уилър се замая. Той погледна Таниша, която стисна ръката му и каза:

— Да се приготвим.

Четиримата отидоха в задната част на микробуса.

— Напълних раниците — рече Джулиан и ги посочи. — Всичко, за което говорихме, е тук. Бронираните жилетки са в сандъците.

Той отвори вградените сандъци и извади бронирани жилетки. Таниша се изненада, като видя, че са същите като тези, които използваха в полицията в Лос Анджелис. Бяха леки и можеха да спрат всякакви видове куршуми. Тя облече една и даде друга на Уилър. Всички действаха на светлината на единствената червена лампа.

— Изберете си оръжия — каза Джулиан и взе един от автоматите, окачени на стената.

Уилър избра автоматична пушка „Браунинг“, защото бе свикнал да използва такава в морската пехота. Грабна два пълнителя и лазерен мерник и започна да го монтира. После сложи пълнителя и дръпна плъзгача.

— Изглежда знаеш какво правиш — изумена отбеляза Таниша.

— А ти мислеше, че знам само да чукам колежките от университета, а? — едва-едва се усмихна той.

Всички бяха готови и започнаха да чакат.

Малко след два и половина през нощта на улицата спря кола с трима мъже. Фаровете осветиха вратата на гаража. След секунда електронната врата се отвори. В гаража стояха двама въоръжени китайци.