Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Уилър не можеше да живее постарому. Вече не понасяше спомена за Шегаджията. Предишният му живот му се струваше тъжен и комичен. Отпуснал се в леглото на двайсетия етаж в хотел „Пенинсюла“, той най-сетне видя как е изглеждал в очите на другите и разбра презрението на баща си. Лицето му пламна от срам заради безсмисления си живот.

Неочаквано междинната врата се отвори и тя застана на прага на спалнята, осветена в гръб от светлината в хола. Беше с хавлиения халат, който мислеше, че не й отива.

— Уилър? — тихо попита тя. — Буден ли си?

— Да.

— Може ли да поговорим?

— Да.

Таниша влезе в спалнята и седна на ръба на леглото му. Дълго време мълча, той усети, че тялото й леко трепери.

— Страх ме е — промълви тя. — Уплашена съм и се чувствам самотна.

Уилър хвана ръката й.

— И аз — каза, сетне я прегърна и се опита да я успокои.

Таниша се отдръпна, без да е сигурна какво желае.

— Искам да се притисна до някого. До теб — рече и го погледна. — Боя се, че може да умрем и да не се върнем вкъщи. И никога повече да не видя баба и племенниците си.

Той я хвана за китката и този път Таниша му позволи да я придърпа на леглото. Уилър долови уханието на косите й. Тялото й беше стегнато и същевременно крехко. Тя лежеше до него, но на известно разстояние. Той усещаше дъха й. Протегна ръка, отметна косите от челото й и се взря в черните й очи. Откри сила и смелост, натрупани там от поколения чернокожи. Таниша беше продукт на миналото си, на расовата си история и на насилието и напрежението в Южния централен район. Тя беше ожесточен боец, но не бе загубила човечността си. Беше се борила да я запази, докато Уилър доброволно се бе отказал от своята в бара на клуб „Уестридж“. Докато лежеше и гледаше очите й, той се запита как се бе отклонил толкова много от пътя и как бе успял да припише стойност на такива безсмислени постижения като глупостите, които бе вършил. Таниша взе ръката му, сложи я на лицето си, после се обърна към него и го целуна. Уилър се изненада. Какво толкова бе намерила в него? Но целувката стопи част от страха и самопрезрението му.

Той отново се вгледа в очите й и се зачуди дали някога ще бъде достоен за нея.

— За мошеник онзи проклет глупак беше страшно досаден — каза Джулиан, докато ги водеше по стъпалата на Кралския хонконгски яхтклуб, който се намираше срещу парка пред Колониалния клуб. Беше разположен на Козуей Бей и гледаше към Цзюлун и пристанище „Виктория“. Доковете бяха сгушени зад Големия бетонен вълнолом. Там бе приютена великолепна колекция от лодки и яхти, доказателство за миналото европейско величие на колонията. Сега някои от плавателните съдове бяха занемарени. Собствениците им бяха избягали от Хонконг, а докерите, наети да ги поддържат, си бяха взели отпуск. Други яхти си бяха намерили нови собственици и сега блестяха на утринното слънце.

Джулиан тръгна по бетонния кей.

— Онзи бандит продаваше наркотици — продължи да им разказва. — Обискирахме апартамента и офиса му, които се водеха на името на майка му, после разбрахме, че тук има яхта. Това беше през юли, точно преди присъединяването на Хонконг. Не си направих труда да съобщя на момчетата от новата милиция, че съм открил яхтата.

Тримата се приближиха до шестнайсетметровата перленобяла моторна яхта с палуби от тиково дърво и голяма главна каюта. Името беше написано с английски букви на кърмата.

Джулиан скочи на борда и отключи каютата с ключа, който взе от куката под щирборда. Влязоха в красиво обзаведената каюта и англичанинът започна да отваря капаците от тиково дърво, за да влезе слънчева светлина.

— Така е малко по-уютно — каза. — Изкарвам я от време на време, но комисията по лицензите към яхтклуба скоро ще я вземе. Провървя ми, че я използвах през последните шест месеца.

Той слезе в камбуза, отвори хладилника и извади три бири.

Уилър се усмихна и погледна с копнеж ледената бутилка английска „Ред Краун“ в ръката си. Устата му се изпълни със слюнка. Представи си как алкохолът ще затопли тялото му и ще отмие парещото чувство за гадене, което изпитваше всяка сутрин.

— Защо искаше да се видим? — попита Таниша.

Джулиан им се беше обадил в девет сутринта и ги бе помолил да се срещнат в яхтклуба. Той седна на голямото канапе и ги погледна.

— Идвам от болницата, където закарахме госпожа Чан. Вчера тя беше в критично състояние и днес сутринта в осем и трийсет и пет почина.