Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Американците, които дойдоха тук, мислят, че ти си сключил сделка с Пекин и това е написано на хартия. Така ни каза Джони Куонг, преди да го екзекутираме. Имат частична карта на Града на стените и са се свързали с един от учениците на Джаки Пулинджър, за да го накарат да се опита да я довърши. Не можахме да хванем този човек. Той е обикновен обущар, но успя да избяга. Мисля, че сме в опасност — каза Лиу.

Грозното му сипаничаво лице и издадени зъби му придаваха страшен, но и същевременно комичен вид. Той закуцука към прозореца, който гледаше на север и предпазваше Уили от драконите на лакомията и алчността.

— Заплахата не може да е сериозна — рече Уили. — Ако беше сериозна, щяха ли да изпратят жена, при това чернокожа, която няма почти никакво влияние дори сред американците?

— Ако се опитат да влязат в Града на стените с полицейски подкрепления, ще има кървави сблъсъци — предупреди го Лиу Куция. — Може да загубим Града на върбите заради любопитни западни политици, които ще поискат да узнаят защо градът съществува тук и защо нашият храм е скрит в парка. Тайната ни ще бъде разкрита.

Уили дълго седя неподвижен, сложил осеяните си със старчески петна ръце на коленете.

— Хитрият заек винаги има три дупки — изрече най-сетне.

Лиу Куция кимна.

— Тогава мислиш, че сме в безопасност? И полицията тук не знае за споразумението ти с Чен Бода.

— Смятам, че за полицията ще бъде почти невъзможно да предприеме нещо срещу мен. Пекин ще инструктира ченгетата си да не убиват кокошката само заради един полог с яйца. Ще загубят много. Но ти трябва да се погрижиш нещата да не се влошат. И да бъдеш много бдителен. Разположи най-добрите воини от бойната секция на покрива и в парка. Трябва да пазите Града на върбите с цената на живота си.

Хенри Лиу закуцука към вратата. Недъгът му беше най-голямото проклятие в живота му. Един английски полицай го простреля, когато беше петнайсетгодишен. Некадърните хирурзи в клиниката в Цзюлун го бяха оставили недъгав за цял живот. Преди три години се наложи да му ампутират крака от коляното надолу, но състоянието му продължаваше да се влошава. Болеше го, когато вървеше с протезата. Мястото беше натъртено и дори му беше трудно да стои прав. Лиу стоически понасяше болката и строгите предупреждения на Уо Лап Лин. Излезе, твърдо решен да изпълни новите указания — да гарантира сигурността на Града на върбите или да даде живота си.

Когато той излезе, Уили дълго седя на канапето в тъмния си апартамент. Беше твърде стар, за да бяга от слаби врагове. Нямаше намерение да се крие от една чернокожа жена. Скривалището, в което бяха прибрани парите и политическите му документи, беше сигурно. Беше ги сложил в комплект от китайски кутии, които според него бяха недостъпни. Документите бяха заключени в сейф, намиращ се в олтара в Пагодата на червеното цвете, в Града на върбите, в Града на стените, в Цзюлун. Той беше участник в тази игра от седемдесет и пет години. Бе изминал дълъг път и бе прекосил множество коварни реки. Освен това знаеше, че разстоянието само проверява издръжливостта на коня, а времето разкрива характера му .

Мислите на Уилър го преследваха като просещи деца. Беше уморен да се самопреценява, но не можеше да спре. Всяка мисъл го връщаше към държанието му. И после, за да влоши нещата, той не можеше да се отърси от спомена за Чонси, за опита да го отвлекат от обущарницата му, за кървящата на пода жена и за изражението в очите му, когато се обърна към тях и каза: „Те застреляха жена ми“.

Уилър изпитваше вина за всичко това. Бе донесъл нещастие в дома на Чонси и после, сменяйки каналите на екрана на лошите спомени, започна да обмисля недостойното си държание сутринта… Миризмата на кордит от изстрелите на Джулиан и Таниша. Паниката в гърдите му. Той се бе свил в ъгъла на колата, страхувайки се за живота си. Не можеше да реагира достатъчно бързо и се скри, докато спътниците му отвръщаха на изстрелите.

„А ти какво очакваше, по дяволите, глупав задник?“ — прошепна Шегаджията, но гласът му бе станал неясен. Уилър се отвращаваше от себе си. Какво правеше? Какво очакваше? В тази история за него, изглежда, нямаше справедливост. Можеше да опетни името на брат си и да съсипе майка си, снаха си и племенника си Холис. Лесно можеха да го убият, да стане жертва на ужасна, мъчителна смърт, тук, на половин свят разстояние от Щатите. Затова какво, по дяволите, се опитваше да докаже? И тогава усети прилив на братска обич и мъка по Прескот. Въпреки това още не можеше да плаче. Нещо го спираше. Някакво усещане, че не се е пречистил от егоистичните мисли. Бе изменил на брат си. Не го беше предпазил. Ако непосредствено след убийството на Прескот съвестта на Уилър го гризеше, че може да разобличи брат си, сега това чувство бе изчезнало. Вече не изпитваше нищо друго, освен срам, че не е бил с него, за да го напътства. Сега единственото му желание беше да разкрие убийството и да накара извършителите да си платят. Само по този начин можеше да възвърне част от самоуважението си.