Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Заклевам се никога да не предам братята си — прочете младият мъж. — Ако поради някакво неразбиране или грешка предизвикам ареста на някой от тях, трябва да дам живота си в опита да го освободя. Наруша ли тази клетва, ще загина от Петте гръмотевици.

Сетне Господаря на тамяна посочи клетва номер осемнайсет.

— Ако ме арестуват, след като извърша закононарушение, кълна се, че ще приема наказанието си и няма да се опитам да прехвърля вината на моите братя. Изменя ли на тази клетва, ще умра от Петте гръмотевици.

Накрая Господаря на тамяна посочи последната клетва, която Фу Хай трябваше да прочете. Номер дванайсет.

— Ако дам невярна информация за себе си, за да стана член на тайното братство „Чин Ло“, ще умра от Смъртта на безброй мечове.

Неочаквано Господаря на тамяна го дръпна да стане и го прегърна. Фу Хай долови лекото, приятно ухание на сапуна с аромат на цветя, разнасящо се от стареца. После той го отдалечи от себе си и го погледна така както баща гледа любим син.

— Пред теб ще има много изпитания, Фу Хай — каза. — Това е само първото, първата стъпка по пътя на истинската вяра.

Изведоха Фу Хай в парка. От четирите страни се виждаха сградите, съставляващи вътрешността на Града на стените. Там го чакаха четирима млади мъже, облечени в черно. Двама от тях държаха руски автомати „АК-47“. Фу Хай погледна страшните машини за смърт и се запита какво ли ще го накарат да направи. Един по един, четиримата мъже го прегърнаха и го нарекоха свой брат. После завързаха очите му. Завъртяха го три пъти, за да загуби ориентация, и сложиха ръката му на колана на човека пред него. Вървяха малко и влязоха в някаква сграда. Фу Хай не долавяше вонята на Града на стените, но знаеше, че се намира в една от постройките, които се виждаха от парка. Сетне го поведоха по някакви стъпала. Стъпките им отекваха. Вече не усещаше аромата на вишнев цвят. Качиха го на някакво превозно средство. Щом потеглиха, Фу Хай разбра, че е електрическа количка. Духаше студен вятър с мирис на плесен. Струваше му се, че са под земята.

След петнайсет минути спряха и му помогнаха да слезе от количката. Изкачиха други стъпала, Фу Хай чу тих разговор. Беше уплашен и в същото време много развълнуван. Все едно участваше в голямо приключение. За пръв път през живота си беше член на група, а не селяк, потящ се във фабриката за коприна, докато надзирателите му крещяха и го ругаеха, че е глупав. Сега тези хора се държаха с него така, сякаш имаше огромно влияние.

Настаниха го на задната седалка на кола. Мъжете обсъждаха посоката. После се отвори електронна врата на гараж. Двигателят забръмча и колата потегли. Разнесе се шумът на улицата. Единият от мъжете учтиво му каза да махне превръзката на очите си. Фу Хай го стори и видя, че още е с хората, които го бяха прегърнали в парка. Сърцето му се сви от вълнение и страх. Отново се запита какво ли ще го накарат да направи. Повече от всичко искаше да отиде в Америка, но сега го обземаше някакво непознато чувство, което го караше да изпитва гордост. За пръв път през живота си той имаше свое място и беше част от нещо по-голямо от самия него.

Беше едва осем часът сутринта и те бяха във Виктория Парк до плувните басейни. Джулиан каза, че е най-добре да обмислят плановете си извън сградата на народната милиция, някъде, където няма да се притесняват за подслушвателни устройства. На запад се виждаше потокът от коли, движещи се по магистралата. В Хонконг бе започнал работният ден. Джулиан Уинслоу седеше на дървената пейка под бряста и гледаше ръцете си. Закръгленото му херувимско лице беше силно загрижено.

— Защо ще претърсват апартамента му? Какво става тук, Джулиан? — попита Таниша.

Беше усетила, че нещо между Джони Куонг и Джулиан Уинслоу не е наред въпреки щедрите похвали на Джулиан по адрес на обезобразения от пожара инспектор, и сега, преди да продължи по-нататък, тя искаше да разбере какво е то.

— Той беше по следите на бандитите — отвърна Уинслоу. — Преследваше както корумпираните ченгета, така и престъпниците. Джони обичаше да им създава неприятности. Триадите и някои от ченгетата желаеха смъртта му.

Таниша го накара да я погледне.

— Джулиан, аз играя на стражари и апаши от десетгодишна. Била съм и от двете страни. В Лос Анджелис тази работа не става. Предполагам, че и тук е така.

Съмнение и объркване се изписаха на закръгленото му лице.

— За гангстерите и ченгетата това не е някаква глупава игра — продължи тя. — Такива неща излизат на първа страница във вестниците. Политиците пощуряват. Ударите се насочват към гангстерите. Ядосани, ченгета тръгват на лов, умират хора, всеки губи. Затова, ако тук става нещо друго, мисля, че ти го знаеш. Джони не изчезна само защото разследваше триадите. Ако случаят беше такъв, това би станало преди години. Между вас двамата нещо не е наред. Усетих го снощи в „Черния лебед“ и после пак след вечерята. Ти и Джони не сте същите, каквито сте били. Пък и не вярвам на случайните съвпадения. Не ми харесва фактът, че ти се обадихме от дома на Уилард Викърс в Кливланд, а ти доведе Джони Куонг, който случайно се оказа син на Анджела Уонг, чието убийство бях започнала да разследвам преди седмица в Калифорния. Какво става, по дяволите?