Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Пекин изглеждаше обсебен от парите. Фу Хай не можеше да повярва на очите си. Гледаше в захлас купувачите, облечени в ярки пъстри дрехи и западни джинси, и се удивляваше на луксозните барове, ресторанти и клубове.

Всичко това бе станало, докато той се потеше във влажната тъмна фабрика за коприна. Вместо да се зарадва на промените, изпита още по-голямо разочарование. Заради „Четирите стари“ бе загубил възможността да участва в промените. Още по-лошо, знаеше, че мястото му вече не е в Пекин. Сега беше нежелан бежанец от Западните провинции. Селянин, презиран заради самото си присъствие тук, принуден постоянно да показва разрешителното си за преместване.

Най-сетне пристигна в родната си къща. Беше същата, каквато я помнеше. Огромна сграда от сиви тухли с врата, украсена с дърворезба, която наскоро бе боядисана в червено. Попита дали сестра му е в апартамента на втория етаж, където беше роден, и възрастна жена му каза, че сега Уан Сяо Жи живее в изоставената стая на портиера до входа на сградата заедно със съпруга си, нощен чистач на изпражнения на име Уан Пин Ан. Имала едно дете, момиче. Старицата изрече думата презрително, защото в обновен Китай момичетата не се ценяха. Фу Хай бавно прекоси малкия вътрешен двор, минавайки покрай брикетите от въглищен прах, които се сушаха на слънце. Правеха ги, като изстъргваха сгурията от печките, смесваха я с вода и я изсипваха в дървени калъпи да съхне. После, когато се втвърдеше, я нарязваха и я използваха повторно. Всичко в Китай се използваше повторно, дори изхабените кибритени клечки. Служеха за подпалки на огъня. Натрошените яйчени черупки се използваха като тор за цветята в саксиите. На старите топки за пинг-понг рисуваха лица, за да забавляват децата.

Фу Хай вървеше по двора, усещайки изпълнените с неприязън погледи на семействата, натъпкани в сградата. Спусна се по стъпалата, водещи към мрачната стая на портиера. На прага на помещението без прозорци, което сега беше домът на любимата му сестра, висеше парче плат. Когато я видя, той не повярва, че това е Сяо Жи. Беше ужасно състарена. Двайсет и шест годишна, а вече приличаше на бабичка. Зъбите й бяха развалени, тялото — прегърбено, а духът й — сломен. Прегърнаха се и очите им се напълниха със сълзи.

— Защо живееш тук? — най-сетне попита той. — Това е място за животни. Нашите стаи бяха на втория етаж.

— След като мама почина, нямах друг избор. Забременях с втората ми дъщеря. Това противоречеше на партийните изисквания. Принудиха ме да направя аборт и получих увреждане. Оттогава не съм същата.

Вечерта Фу Хай видя десетгодишната си племенница, която беше кожа и кости, не говореше и само го гледаше с големите си черни очи. Запозна се и с Пин Ан, съпруга на сестра си. Той беше необразован човек. Нещо по-лошо, вонеше от работата, която вършеше. Изстъргваше човешките изпражнения от публичните тоалетни и ги товареше в контейнери, които закарваха и изхвърляха на полето. Общественото му положение беше толкова ниско, че вече никой не се интересуваше от политическите убеждения на Сяо Жи. Тя беше паднала твърде ниско.

Без предупреждение в стаята влезе домоуправителката. Беше шейсетгодишна и носеше цивилни дрехи. Съседите й казали, че семейство Уон има посетител.

— Искам да видя разрешителното ти за пребиваване в Пекин — каза тя.

Фу Хай извади от раницата си подпечатания документ. Вече го бе показвал много пъти, докато прекосяваше четири китайски провинции. Нямаше проблеми с разрешителното, затова се изненада, когато жената отначало се озадачи при вида на документа, а после се ядоса.

— Откъде го взе? — грубо попита тя.

— Беше издаден от заместник партийния секретар на Хотан — отговори той и започна да диша учестено. Страхът изпълзя нагоре и го стисна за гърлото.

— Фалшив е — отсече домоуправителката и се вторачи гневно в него. — С пари ли го купи? Или използва влиянието си?

Въпросът бе абсурден. Беше очевидно, че Фу Хай не е влиятелен човек. Бе платил разрешителното с четиринайсет години непосилен труд и остана почти без пари.

— Не е фалшив! — възрази. — Това е валиден документ за преместване.

— Ами — заяви жената и тръгна, без да му връща разрешителното.

— Този документ ми трябва! — извика той.

Възрастната жена се обърна.

— От вътрешността на Китай и от Западните провинции идват селяни, който се опитват да ни отнемат работата. Настанявате се на пазарите ни. Работите за ниски надници, с които ние не можем да живеем. Крадете. Не ви искаме тук.