Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Но ако имаш нужда от средства, обади ми се. Ще ти дам аванс срещу дивидентите от тримесечието.

Уилър живееше с парите от недвижимите имоти, които баща му му завеща. Като се приспаднеха данъците, му оставаха сто и осемдесет хиляди долара годишно. Но той харчеше много и имаше предпочитания към скъпите жени, коли и хазарта. Често оставаше без пари, макар че печелеше на голф, и понякога взимаше на заем по няколко стотачки от приятели, за да изкара до края на месеца.

Уилър погледна брат си и съзря нещо, което не бе свикнал да вижда. Напрежение. В очите му се четеше паника. Обикновено Прескот имаше делови вид и все бързаше. Не мислеше за удоволствия. Беше женен „щастливо“ за Елизабет, ледената кралица на благотворителната дейност и благоразумието. Имаше дванайсетгодишен син Холис. Прескот беше стопроцентов семеен мъж.

— Добре ли си? — попита Уилър, защото брат му продължаваше да изглежда необичайно угрижен.

— О, да, разбира се. — Той се усмихна, но усмивката му беше като пред зъболекар, който иска да прегледа предните ти зъби. — Виж какво, Уилър, исках… да ти кажа нещо… Отдавна не съм ти го казвал… Напоследък непрекъснато мисля за това.

— Да си намеря работа ли? — Опита се да изпревари онова, което подозираше, че ще бъде поредният опит на брат му да го върне в правия път.

— Исках да кажа, че… те обичам. Понякога това се губи. Знам, че нещата станаха по-трудни, откакто татко почина, но спомените ми за теб… Най-важните са… — Той млъкна, пое дълбоко въздух и продължи: — Ти си причината да успея. Само искам да знаеш, че не съм забравил това.

Уилър се задави и в очите му бликнаха сълзи. Погледна брат си и се зачуди какво да каже. И той го обичаше, но в същото време го мразеше. Защо Прескот трябваше да бъде такъв проклет победител? Защо винаги трябваше да бъде пръв?

— Спомняш ли си, когато ме учи да шофирам? Взехме колата на татко. Карах твърде бързо по Ейнджълс Крест и загубих контрол над управлението — неочаквано каза той.

Тогава Уилър беше на шестнайсет, а Прескот — едва на тринайсет години. Прескот блъсна новия шевролет на баща им в парапета на планинското шосе и счупи предната броня. Фибростъклото се пръсна като фин кристал. На другата сутрин Уилър каза на баща си, че е бил сам в колата. Всъщност това отчасти беше истина, защото идеята беше негова. Прескот се страхуваше от баща им, затова той понесе удара. Наказаха го да не излиза два месеца. Обаче всяка нощ, след като баща му заспеше, той се измъкваше през прозореца на приземния етаж.

— Само исках да знаеш, че помня нещата, които правеше за мен. Винаги съм те обичал и уважавал. Дори сега, когато… Ами само исках да ти кажа всичко това. — Прескот погледна часовника си за хиляда долара. — Трябва да тръгвам. Целият ми следобед е зает.

Но той не помръдна. Не стана веднага и не хукна навън. Очите им се срещнаха. Времето сякаш спря и стана по-ценно. Секундите отлитаха. Скъпоценни секунди дори за фалиралия магазин на пропадналите очаквания на Уилър. Двамата братя се опитваха да си върнат детството.

И това стана. Като по магия. Всичко беше наред. Отново бяха братя. Е, поне донякъде. И тогава Прескот изрече нещо много странно:

— Каквото и да се случи, обещай ми, че постъпиш правилно.

После стана и без да се обърне, излезе от бара.

Уилър се разстрои.

Брат му сякаш се сбогуваше с него.

Зан Фу Хай се събуди, когато влакът рязко се наклони на един остър завой и после изскърца и изстена, докато се движеше по източната страна на веригата Тяншан, огромната Небесна планина в Северозападен Китай. Жена на средна възраст си проправяше път в претъпкания коридор на вагона. Носеше термос с кай шиу . Потропа на дъската, на която Фу Хай лежеше, и го попита на мандарински дали иска чай. Той кимна и й подаде няколко финга. Тя напълни една чаша и отмина. Фу Хай пътуваше във втора класа. Само високопоставени политически фигури, чуждестранни туристи и богати шефове на компании можеха да си позволят меките легла в първа класа. Той бе направил допълнителни разходи, за да избегне неудобната трета класа, която щеше де бъде претъпкана с хора и където щеше да се наложи да спи прав. Бягството от пустинята Такла-Макан беше целта му почти от четиринайсет години, откакто го заточиха в цеха с котлите във фабриката за коприна в Хотан за политически престъпления, извършени от баща му Зан Уей Дон.

Той беше калиграф в Пекин и бе предаден от по-големия брат на Фу Хай Лу Пин, защото практикуваше „Четирите стари“, които бяха забранени от председателя Мао. Беше трудно да отстояваш Четирите стари — мъдростите, обичаите, традициите и идеите. Прибраха баща му преди двайсет години, когато Зан Фу Хай беше едва седемгодишен. Той гледаше натъжен, докато караха баща му да намаже лицето си с черно мастило и да си сложи шутовската шапка на социалната деградация. Фу Хай се разплака, докато извеждаха Зан Уей Дон от къщата и разгневената тълпа комунисти крещеше: „Прошка за онези, които признаят престъпленията си, и жестоко наказание за онези, които не го направят!“. Повече не видя баща си. Брат му Лу Пин бе награден за тази проява на патриотизъм с назначение в армията и бе изпратен в тайна ядрена база някъде в Северен Китай. В писмо до по-малката им сестра Сяо Жи той се похвали, че помага за разработването на нов ядрен арсенал, който ще донесе голяма слава на родината.