Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Скоро след като писмото пристигна, Фу Хай бе прогонен от родната си къща. Прецениха, че той е продукт на политически безнравствения си баща и майка му е попаднала в капана на „Четирите прекалености“ — глезене, покровителство, грижи и въздействие. Решиха, че момчето трябва да се „преобразова“ и го качиха на кораб за Хотан — място, което отговаряше на представата за ада.

Хотан се намираше в северозападната част на Китай, близо до границата с Пакистан. Тюркоезичното население, наречено уйгури, мразеше китайците. Прашният пустинен град беше разположен на източния склон на планината Купола на гнева, в края на пустинята Такла-Макан. Такла-Макан означаваше: „Влезеш ли там, излизане няма“. И Фу Хай никога не се опита да го направи.

Назначиха го във фабриката за коприна. Работеше в мрачния цех с котлите, където нямаше прозорци. Горещината беше непоносима. Задачата му беше да наблюдава дали врялата вода продължава да тече по грамадните метални тави, в които накисваха пашкулите, преди да изтеглят копринената нишка. Помещението беше мръсно и влажно и Фу Хай прекара почти четиринайсет нещастни години, потейки се в тази адска дупка. Скоро осъзна, че няма да издържи дълго. Бе виждал възрастни работници, които от петнайсет години се трудеха във фабриката и постепенно ослепяваха. Научи, че причината за ослепяването е вторачването в белите пашкули в мастиленочерния мрак в продължение на безброй сковаващи ума часове, сред горещите изпарения на коприната, скърцащите вретена и непоносимата жега. За Фу Хай помещението с котлите се превърна в пашкул на политическа омраза… ненавист към майка Китай, която обичаше, когато беше невинно дете в Пекин. Реши, че ще намери начин да избяга не само от Хотан, но и от Китай. „Да яхне Змията“ за Америка. „Да яхнеш Змията“ означаваше да емигрираш нелегално от Китай в Съединените щати. Престъпните триади в Китай и в наскоро върнатата на родината колония Хонконг осигуряваха тази услуга за всеки, готов да плати цената. Фу Хай бе чувал, че е баснословна, повече от трийсет хиляди американски долара. Единственият начин, по който работник без пукнат грош като него можеше да си го позволи, беше да се продаде в робство на тонгите.

Знаеше, че това ще бъде страшно и опасно и ще изложи живота си на риск, но вече бе решил, че ако остане във фабриката за коприна, скоро ще умре.

Храната беше неописуема — клисав сух хляб и вонящо овче месо със стафиди. Говореше се, че уйгурите издухвали носовете си в яхнията, за да покажат презрението си към китайските работници.

От шестнайсетгодишен Фу Хай бе започнал да спестява по-голямата част от мизерната си надница. Живееше в едностаен коптор с петима други мъже. Нощем се измъкваше по единствената улица в Хотан и отиваше в пустинята. Там криеше спестяванията си в старо гърне. Заравяше го в мюсюлманско гробище под напукан глинен купол, чийто под бе осеян с кости. Два пъти месечно внасяше депозита си в своята „банка на свободата“.

Годините на затворничество се нижеха бавно — досущ копринени буби, изпълзяващи от пашкула. Скуката и окаяното съществуване се простираха зад него като пътека от слуз на охлюв и Фу Хай не можеше да си представи, че това е неговият живот. Когато стана на двайсет и седем, най-сетне му се предостави възможност да избяга благодарение на алчния, безбожно корумпиран заместник партиен секретар Уан Мин Йан. Странно, но на китайски името означаваше светла сила. Уан му поиска три хиляди юана, за да подпише разрешителното за преместване, позволяващо му да се върне в Пекин. Това бяха почти всичките спестявания на Фу Хай за четиринайсетте години в Хотан. Но ги даде с радост и партийният функционер подписа и подпечата документа с официалния китайски червен държавен печат.

Фу Хай пътува с разнебитен автобус от Хотан до Кашгар, после мина през прашния оазисен град Аксу и накрая, след три дълги дни, пристигна в Урумчи, главния град на провинцията.

Зачака на гарата с разтуптяно сърце, докато „Железният петел“ спря в Урумчи. Влакът беше покрит с черен прах. През прозорците не се виждаше нищо, защото Кара Буран (Черният ураган) духаше със страшна сила от западните пустини и обстрелваше стъклата с камъни и чакъл.

Понесъл в раница оскъдните си вещи, Фу Хай се качи на „Железния петел“ и намери леглото си във втора класа. Пътуваха един ден и после започнаха да криволичат по източния склон на огромната планинска верига Тяншан. Предстоеше им петдневно пътуване до Пекин.