Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Но аз съм от Пекин. Роден съм тук. Това е сестра ми.

— Съпругата на един нощен чистач на изпражнения няма да те спаси от престъплението, че лъжеш — гневно заяви домоуправителката и излезе.

— Трябва да си вървиш — тихо каза Сяо Жи на брат си.

И двамата знаеха, че след малко жената ще се върне с милиционери, за да го арестуват. Без разрешителното щяха да го изпратят в затвора. Тя прегърна брат си.

— Ще яхна Змията — каза Фу Хай. — Ако стигна до Америка, ще работя усилено, за да дойдеш там. В Америка всички имат пари и живеят като партийните секретари тук.

— Но пътуването струва скъпо. Нямам пари да ти помогна.

— Ще се продам. Ако се наложи, ще извърша престъпления за триадите. Ще направя всичко, за да отида в Америка — разгорещено заяви той. — Ще те взема там, за да бъдем заедно.

Сяо Жи се разплака. Четиринайсетте години бяха променили и двамата. Сега сякаш бяха непознати.

Въпреки промените, новите универсални магазини и цветните телевизори Пекин още не беше гостоприемен за работник от Западните провинции. Градът разтваряше обятия само за политическия елит и за хората, които правеха пари, използвайки влиянието си върху този елит.

Фу Хай пусна сестра си и бързо излезе от вътрешния двор на старата сграда. Тръгна по тесните оживени улици и скоро се изгуби в тълпата. Знаеше, че не може да остане дълго тук без разрешителното. Трябваше да намери „Змийска глава“ — човекът, който организираше нелегалната имиграция в Америка. „Змийската глава“ щеше да му каже как да плати билета си.

Без документа Фу Хай се бе слял с огромното мигриращо китайско население от лишени от права хора, които наброяваха милиони.

Спомни си думите на един философ, за когото бяха учили в училище. „Да се обърнеш към светлината, отначало е смущаващо, болезнено и дори заслепяващо. Но ако не сега, кога?“

И Фу Хай се обърна към светлината, която го заслепи. Сърцето му биеше силно от страх и несигурност, но той продължи да върви. Щеше да яхне Змията. Да спаси сестра си. Щеше да намери начин да отиде в Америка.

Ако не сега, кога?

Няколко дни след странната среща с брат си Уилър седеше в грил бара на клуба и наблюдаваше Лоуис Атуотър, която играеше тенис на корт три. Дългите й, загорели от слънцето крака съблазнително се движеха под късата поличка. Тя беше на едно от първите места в списъка му. Съпругът й беше дебел, разплут и много по-възрастен от нея. Черните й коси бяха подстригани късо и когато Уилър беше наблизо, тя постоянно показваше хубавите си бели зъби. Лоуис умееше да се усмихва като манекенка. Разбра, че му е навита, щом тя спомена как сестра й била в университета в Южна Калифорния, когато Уилър откраднал пожарната кола и я подкарал по стъпалата на Аненбърг Хол, блъскайки се в колоните на онзи величествен паметник на висшето образование. Тази безразсъдна каскада, изпълнена по време на изпита по средновековна европейска история, приключи с отлагането му за след Коледа. Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.

— Да ви налея ли още едно, господин Касиди? — попита Рамон Делгадо.

Той беше красив мексиканец. Нисък и мускулест. Десетина години по-възрастен от Уилър. Бе станал свидетел на много от турнирите му по сваляне на мадами.

— Да, не бива да оставяме фермерите, произвеждащи ечемик, без работа — отговори Уилър.

— Джон Хавърстън беше тук сутринта — добави Рамон. Джон Хавърстън беше член на дисциплинарната комисия, която от седмица разсъждаваше дали да изрита Уилър от клуба. — Търсеше ви. Казах, че играете голф.

— Мисля, че ме чака екзекуция. Възрастни адвокати ще ме пребият до смърт със стикове за голф.

— Едва ли. Мисля, че само ще ви предупредят да бъдете по-дискретен.

Рамон лъскаше тезгяха и се опитваше да намери начин да изрази с думи мрачните си мисли. Според Уилър сигурно беше ужасно по цял ден да поднасяш напитки на безделници като него. Рамон бе минал границата в празна, смърдяща цистерна за бензин и бе работил в зеленчуковите градини на Централна Калифорния, за да издържа семейството си, докато стана барман благодарение на един свой братовчед, работник по поддръжката в клуб „Уестридж“. Рамон, който бе научил почти съвършено английски и работеше като луд, слушайки как богаташките синове се оплакват от живота си.

— Мисля, че ако една жена, член на клуба, е омъжена, но не уважава свещеността на брачната клетва и реши да се впусне във волности в леглото, за това не е виновен само джентълменът… защото преди всичко бракът не е сполучлив.