Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Разсъждаваш логично, Рамон, но не смятам, че онези важни клечки мислят като теб.

Уилър обърна питието. Телефонът на тезгяха иззвъня и мексиканецът отговори.

— Тук е, господине — каза и подаде слушалката на Уилър.

Уилър не се притесняваше особено, че повечето хора знаят къде да го намерят следобед. И все пак това беше обезкуражително, сякаш бе паднал още едно стъпало по обществената стълбица. Той доближи слушалката до ухото си.

Обаждаше се Джими, слабият, русокос хомосексуалист, секретарят на майка му.

— Трябва веднага да дойдеш тук — изфъфли той.

— Защо? Какво има? Майка ми добре ли е?

— Сякаш има някакво значение за теб…

— Хайде, Джими, не го увъртай. Какво става?

— Няма да ти кажа. Това не е моя работа. По-добре да го чуеш от нея. Но трябва да домъкнеш тук малкия си бял задник — рече той и затвори.

Струваше си да се отбележи, че секретарят на майка му се държеше изключително арогантно с Уилър. От друга страна, Джими беше специалист по мъжките задници, затова последните му думи вероятно бяха комплимент. С тази забавна мисъл в замаяната му от алкохола глава Уилър стана от стола, остави двайсетачка на Рамон и излезе.

Къщата на семейство Касиди беше в Бевърли Хилс, на Уингейт, в края на задънената улица. Имението се простираше на седем декара. Сградата в колониален стил се издигаше на вълнообразен хълм, покрит с яркозелена, прясно окосена лятна ръж. Уилър паркира новия си червен ягуар отпред и влезе в къщата.

Никога не бе живял тук. Баща му купи къщата, след като изхвърлиха Уилър от специалните сили. Младият мъж реши да живее в сексуален разкош с две танцьорки, които през лятото работеха в Лас Вегас и прекарваха зимата в Лос Анджелис, опитвайки се да отворят ресторант за здравословна храна. „Защо всички в Лос Анджелис искаха да отварят ресторанти?“

Джими стоеше до перилата на стълбището. Сложил ръце на кръста си, той досадно заяви:

— Ще трябва да й помогнеш. Ти си единственият, който й остана. Ще й бъде необходимо нещо много повече от пиян безделник.

— Наистина бих искал да ми кажеш какво се е случило, Джими.

Младият мъж предпочете да не отговаря, но се отмести встрани и посочи нагоре, към стаята на майка му. Уилър изкачи извитото стълбище и чу, че майка му плаче. Влезе в спалнята и тя вдигна глава.

Както много пъти бе ставало през годините, мигновено бе поразен от невероятната й красота. Тя беше на шейсет и пет, но изглеждаше на четирийсет. И не пластичните хирурзи от Бевърли Хилс бяха извършили чудото. Той знаеше, че е наследил нейната хубост, но в Катрин Касиди имаше нещо толкова изящно, сдържано и елегантно, че винаги предизвикваше възхищение. Тя се обърна към него.

— Прескот… е мъртъв — каза майка му.

— Какво? — объркано попита Уилър. — Мъртъв?

— Как е могло да се случи? — изстена Катрин.

— Кой ти каза, мамо? Сигурна ли си?

— Полицията. Дойдоха преди два часа. Не знаехме къде да те търсим.

— Бях в клуба — отвърна той и мигновено съжали за думите си. — Какво се е случило?

— Сърдечен удар. Намерили го на бюрото в кабинета му, когато сутринта отишли на работа — прошепна майка му и после отново започна да плаче.

Тя беше толкова отчаяна, че Уилър изтича до нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Тялото й се разтърсваше от ридания. Едва успя да потисне чувството за гадене.

— Мамо, аз съм тук — рече той, сякаш това имаше някакво значение.

Тя стисна ръката му. И този жест изрази всичко. Все едно стискаше ръката на дете, за да го накара да млъкне.

— Какво да направя? Как да помогна? — попита Уилър.

Беше съвсем объркан. Изведнъж Прескот вече бе преустановил участието си в надпреварата. Беше зачеркнат поради сърдечно-съдова формалност. Светът на Уилър отново се бе променил. Прескот Касиди беше отписан от планетата.

— Защо? Защо Прескот… — попита Катрин.

И той веднага се досети какво искаше да каже тя. Защо Прескот, а не Уилър? В края на краищата големият й син напълно се беше провалил. Пияницата от клуба, който не правеше нищо друго, освен да чука чужди съпруги. Уилър познаваше само бара, докато Прескот отстояваше политически каузи. Уилър беше много по-подходящ да приключи земния си път — бъбреците и черният му дроб преработваха шотландско уиски по-бързо от средна по размери спиртоварна. Защо Прескот, а не Уилър? „Адски уместен въпрос“.

— Обадиха се от кантората — най-после каза Катрин. — Обезумели са. Не знам какво да им кажа.