Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Каква кантора? — тъпо попита той.

— Неговата. Никой не знае какво да прави. Ще отидеш ли да видиш дали можеш да помогнеш с нещо?

Тя не го гледаше. Беше се вторачила през прозореца, сякаш Прескот беше някъде навън, печелеше поредната надпревара и всеки момент щеше да влезе и да ги изненада с нов златен трофей.

— Мамо, какво разбирам аз от работата на Прескот? Как бих могъл… — Изведнъж онемя, защото майка му го изгледа с гняв и съжаление. — Добре, ще отида.

Нямаше какво друго да каже, затова тръгна.

Онова, което видя в кантората, го обърка напълно.

Отношението на Уилър към брат му беше сложно и противоречиво. Подозираше, че никога няма да се изясни. На първо място беше любовта. Той наистина обичаше по-малкия си брат. Обичаше го заради онова, което Прескот беше. Докато Уилър се напиваше, той ставаше богат и известен. Това беше достойно за възхищение. Баща им бе искал и двамата да бъдат такива и Прескот бе оправдал надеждите му. Уилър бе избрал собствен път, който напоследък описваше все по-тесни кръгове около клуб „Уестридж“. И все пак той имаше известна подготовка. Лекциите, които баща му изнасяше, се бяха запечатали като злокачествен тумор в главата му. И сега сякаш чу предупреждението му: „Уилър, губиш ценно време. Животът ти е безсмислен“.

Прескот бе постигнал всичко, което се очакваше от него, и Уилър му се възхищаваше, че бе поел по трудния път.

Но монетата имаше и обратна страна. Прескот беше шибаният принц, семейният галеник. Изключителният му успех правеше провала на Уилър още по-голям и очебиен. И заради това бе започнал да мрази брат си. А сега Прескот беше мъртъв. Сърцето му бе спряло като износен автомобилен двигател. Най-сетне Уилър бе излязъл на преден план. Той беше жив, а Прескот — не. „Е, сега кой е по-добре, приятелю?“

Изпитваше смесица от тъга и вина. После си спомни пиянския разговор преди година в бара на клуба. Гледаше в замъглените от рома очи на Стоктън Танкъри, известен сред членовете като Танка. Алкохолът го беше съсипал и двигателят с харвардското му образование бръмчеше задавено и лениво. Приличаше на кекс със сини боровинки, пръснал се във фурната.

— Онази Сюзан Пийзър, да й го начукам… Помниш ли Сюзи? — Той говореше за съпругата с атлетична фигура на един от по-младите членове на клуба. — Мозъчен тумор. Ще пукне след по-малко от година.

Уилър кимна, но не знаеше как да възприеме тази неочаквана новина.

— Да, тя ще отиде там, при Полковника — продължи Танка. — Той е мъртъв, кучият му син. Сега провежда военни учения с Исус.

— Точно така — съгласи се събеседникът му.

Искаше му се да не долавя алкохолния дъх на Танка. Полковник Уорън Уестуотър бе катастрофирал, докато се прибирал от коневъдната си ферма в Санта Барбара. Съпругата му Сиси също бе загинала с него.

— Ами Кип Лънсфорд? Какво ще кажеш? Умря под душа. Можеш ли да повярваш? На трийсет и девет години. Шеф и собственик на компания за товарни превози. Подхлъзва се, докато се навежда да вземе сапуна, удря главата си в ръба на ваната и… бум! Адиос, духачо.

Дори в пиянския си унес, докато гледаше призрака на своето бъдеще, Уилър разбираше какво му говори Танка. „Може и да съм пиян и да приличам на сто и десет килограмово лайно, но съм по-добре от всички онези преуспели задници, които сега лежат в ковчезите.“

Движението по Бевърли Глен не беше оживено, но бе толкова вглъбен в мислите си, че едва не блъсна пешеходец, който пресичаше улицата. Уилър се бе отправил към Сенчъри Сити, където кантората на брат му заемаше два етажа, обзаведени с великолепни старинни мебели. Тези красиви помещения винаги го бяха потискали, когато се отбиваше да вземе чека си. Майка му държеше всеки месец чекът да му бъде връчван от благонадеждния му по-малък брат. „Ето защо, да ти го начукам, Прескот! Кой печели надпреварата сега, по дяволите?“ Уилър искаше да плаче за мъртвия си брат, но сълзите не идваха. Шофираше с каменно изражение. Мина по булевард „Санта Моника“ и по Авенюто на звездите и стигна до входа на подземния гараж на сградата, където се намираше кантората на Прескот. Макар че не плачеше, беше смазан от мъка, защото никога вече нямаше да види брат си, да поеме вината вместо него и да се гордее от извършеното от него.

Мислите му бяха сложни и объркани.

Кантората приличаше на лудница. Телефоните звъняха и в смутената, трескава дейност се долавяше благоговение пред смъртта.

— Анджи не дойде тази сутрин — рече красива червенокоса мадама, поглеждайки Уилър, като се опитваше да не флиртува с него. Знаеше, че денят не е подходящ за това, макар че намираше мъжа за адски привлекателен. — Запознахме се последния път, когато бяхте тук. Казвам се Джорджет. От отдела за юридически справки… Моите съболезнования. Ние всички… толкова сме… Не знам какво да кажа. Прескот беше прекрасен човек.