Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Стана дванайсет и трийсет и ръцете му започнаха да треперят. Още беше рано, но той тръгна по тесния коридор към грил бара и към първата си чашка за деня. Мина покрай снимките на видни членове на клуба, спечелили признание или слава благодарение на връзките на „Уестридж“. Докато вървеше, погледна през стъклените врати на ресторанта, където обядваха членовете, и забеляза по-малкия си брат Прескот заедно с още пет-шест бизнесмени. Бяха приключили с обяда и пред всеки имаше жълт бележник. Брат му говореше нещо, а останалите си водеха бележки. Анджи Уонг, секретарката на Прескот, забеляза Уилър, потупа шефа си по рамото и му прошепна нещо. Той вдигна глава. Издълженото му лице помръкна, като видя брат си. После леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не влизай“.

„Господи, Прескот, да не съм прокажен“ — помисли Уилър. Но се засрами от реакцията на брат си. Знаеше, че много пъти бе поставял в неудобно положение покойния си баща. На майка му отдавна й бе омръзнало да се опитва да го оправдава и сега Прескот, изглежда, се страхуваше, че той може да се спъне, да повърне на масата и да провали деловата му среща. Преди да продължи по пътя си, Уилър махна на брат си и се усмихна виновно. И тогава съвсем неочаквано лицето на Прескот омекна и за миг в очите му се появи страхопочитанието, което изпитваше към брат си, когато бяха деца. Завист и уважение, каквито Уилър не бе виждал в очите му почти от шестнайсет години.

Някога Прескот мислеше, че брат му може да направи всичко. Уилър беше негов бог и идол. Ако му кажеше да мине през огън или да скочи от скалите в Санта Моника, той щеше да го стори. Сега нещата бяха различни. Със своя живот Уилър помрачаваше огромния успех на Прескот — звездата на семейството. На трийсет и четири години, той беше един от най-известните адвокати в Лос Анджелис и един от най-видните хора в местния политически спектър, спомоществовател на Демократическата партия и влиятелен брокер. Прескот се занимаваше със заплетени юридически казуси и политически въпроси, докато Уилър се наливаше с уиски. „По дяволите, понякога става така.“

Възхищението, което за миг забеляза в очите на брат си, сигурно се дължеше на някакво странно отражение в стъклото или на игра на светлосенки. Дори да беше така, това накара Уилър да се спре и да се замисли защо брат му го погледна по този начин.

Уилър седеше в уютния грил бар и обядваше сам, когато Прескот и секретарката му Анджи Уонг излязоха от ресторанта. Анджи беше дребна, слаба, около петдесетгодишна китайка, която никога не се усмихваше, но имаше лазерен поглед и беше по-непреклонна и от данъчен инспектор.

Тя погледна Уилър — или по-скоро през него — и не реагира. Прескот не забави крачка, докато вървеше с бизнесмените. Вечно бързаше, сякаш закъсняваше за важна среща.

Уилър гледаше през прозореца. Мислите му бяха далеч. Изведнъж чу гласа на брат си:

— Уилър?

Вдигна глава. Продълговатото лице със съсредоточено изражение на Прескот се беше надвесило неспокойно над масата, като водно конче, което се бои да кацне.

— Как си, Прескот? Голяма сделка, а?

Той погледна към гостите си, които се качваха в колите.

— Да, така е. Имаш ли свободна минутка?

Уилър се изненада. Всеки знаеше, че времето е водач в загубите в магазина на разочарованията, на който беше управител. Той имаше не само свободни минути, но и часове, дори години. Времето му беше толкова евтино, че за него то нямаше почти никаква стойност.

Уилър посочи стол и Прескот седна. Погледна по-големия си брат и в очите му отново блесна възхищение.

Но само за миг. Изражението му беше като в детството и сякаш питаше: „Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката? Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд? Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“. Сините му очи го гледаха с обожание и почуда — поглед, на който той някога много държеше.

И после всичко свърши. Прескот наведе глава и се намръщи. Предстояха му делови ангажименти и той трябваше да се овладее.

— Чекът ти е у мен. Ако знаех, че ще те видя, щях да го донеса. Има данък върху печалбата от голямата продажба, която Организацията за сътрудничество в търговията току-що извърши, затова сумата този месец е по-малка от обичайната. Но се налагаше да продадем онази компания. Портфейлът й беше претоварен с медийни акции — започна той и вдигна глава. — Знам, че около дванайсети винаги закъсваш с парите, но този път плащането ще се забави.

— Добре. Няма проблем.