Стивън Канел - Мошеникът

Биано посрещна Виктория на летището в Сан Франциско. Друг екип от агенти на ФБР ги видя как се целунаха, хванаха се за ръце и излязоха от залата. Двамата цивилни агенти ги последваха на дискретно разстояние.

Старшият се казваше Грейди Хънт — нисък и набит тип с плоско лице. Прякорът му беше Окото на чука и му подхождаше. До него вървеше Дени Денистън — висок, русокос и обикновено облечен в костюми в светли тонове и ризи в пастелни цветове. Говореше спокойно, но имаше избухлив нрав, който му бе спечелил прозвището Изненадата.

— Знаеш ли кой е мъжът? — попита Грейди.

— Струва ми се познат. Мисля, че съм го виждал някъде.

Двамата се качиха в колата и зачакаха. След няколко минути мишените потеглиха с жълт форд. Грейди включи на скорост и пое след тях.

— Виждал съм този тип някъде. Може би на снимка на стената в главното управление — размишляваше Денистън.

В същия миг Грейди щракна с пръсти.

— Не е на стената, а в списъка. Казва се… Нещо с „Б“…

— Биано Бейтс. Той е в списъка на десетте най-търсени престъпници — досети се Денистън. Той работеше сума ти години във ФБР, но още не му се бе случвало да види някой от този списък. — По дяволите! Какво ще правим сега?

— Да се обадим в управлението.

Обадиха се в Ню Джърси и разговаряха със Стан Келерман, който ги свърза с Гил Грийн.

— Оказва се, че Вики Лисицата не е чак толкова хитра, а? — подхвърли Стан.

— Тя общува с известен престъпник. Извършила е куп нарушения. Тази работа може да се окаже голяма. Идвам при вас — каза Гил, който вече изчисляваше на ум политическите дивиденти.

— Какво да кажа на екипа в Сан Франциско? — попита Стан.

— Там се мъти нещо голямо. Искам да разбера всичко, преди да пристъпя към действие. Изчакайте, докато Виктория остане сама и я задръжте. Заведете я в сградата на ФБР. Следете Бейтс, но не го арестувайте. Взимам първия самолет.

Грейди Хънт и Дени Денистън проследиха Виктория и Биано до един малък, но чист двуетажен мотел до яхтклуба „Голдън Гейт“. След пет минути мотелът беше обсаден от пет екипа. Всички бяха готови за действие.

В три и трийсет Биано се качи в жълтия форд. Отправи се към Маркет стрийт. Два екипа тръгнаха след него, а останалите влязоха в мотела.

Виктория беше в стая 22. Те избиха вратата без предупреждение.

— Стой! Не мърдай! ФБР — изкрещя Грейди Хънт и насочи деветмилиметровия пистолет „Берета“ към вътрешната стена. — Лягай на пода! Веднага!

Виктория разопаковаше багажа си и ги погледна стресната.

— Какво правите? — заеквайки попита тя.

— По лице! Веднага!

Тя коленичи и преди да легне на пода, Грейди се нахвърли върху нея и бързо й сложи белезници. Измъкнаха я от стаята и я наблъскаха на задната седалка на служебната кола.

Акцията продължи по-малко от две минути.

Сградата на ФБР на Флауър стрийт в центъра на града приличаше на всички останали в страната. Мебелите бяха стари, стаите — претъпкани, прозорците — оплюти от мухи, а стените — тухлени. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе и фасове.

Затвориха я в стая с еднопосочно огледало. Стоя там един час сама, като се чудеше какво да направи. Явно се беше натъкнала на екип за наблюдение, но не й беше ясно с каква информация разполагат. Надяваше се да измисли нещо и да я пуснат. Бе работила като прокурор пет години и знаеше, че има две основни причини ченгетата да държат някой заподозрян по този начин. Оставени сами, арестантите с гузна съвест често се отпускаха и дори заспиваха, защото щом ги заловяха, те се приготвяха за най-лошото и се примиряваха. Невинните обаче бяха неспокойни, крачеха из килиите и изпадаха в паника, защото знаеха, че не са направили нищо. Виктория беше убедена, че я наблюдават, затова извика:

— Процедурата ми е ясна, момчета. Самата аз съм прилагала този номер стотици пъти. Нямам намерение да заспивам, така че хайде да продължим.

Когато никой не се появи, тя обмисли втората причина, поради която биха държали някого сам. Правеха го, когато обикновено чакаха идването на главния разпитвач.

Гил Грей пристигна в 5:35. Поиска полиграф и им каза да доведат Виктория.

Беше облечен в консервативен сив костюм, тъмносива вратовръзка и подходяща кърпа в джобчето. Безличните му черти бяха аранжирани в невъзмутимо изражение.

— Виктория, бих желал да кажа, че се радвам да те видя — сухо каза той.

— Кажи го, Гил. Неискреността явно винаги ти помага.

— Стигнахме до същността само с две реплики — усмихна се той. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че те виждам в такова неприятно положение. Никога няма да ти простя за онова телевизионно интервю.