Стивън Канел - Мошеникът

— Исусе! — възкликна Биано.

Накрая една от птиците падна. Собственикът й извика: „Предавам се“ и грабна петела си, преди победителят да го разкъса. Настъпи суматоха за парите и след няколко минути спор разпределението на печалбата изглежда свърши. Най-сетне планинците видяха Биано и Джон, които стояха на прага.

— Аз съм Биано! — извика той, точно когато един друг огромен роднина излезе от банята с петел под мишница и започна да го развързва за поредната схватка.

Биано влезе в кръга и повтори:

— Аз съм Биано и имам пари за вас.

Това привлече вниманието им.

— Хей, Ехо, намали радиото! — изкрещя Бронко.

Ехо беше близнак на албиноса. Роден десет минути след брат си, той се спаси да не го кръстят Студебейкър, на колата на майка си, и получи горе-долу по-свястното име Ехо. Той стана, затътри крака и намали звука на радиото.

— Търся Кадилак Бейтс — каза Биано.

Всички се спогледаха. После един висок мършав мъж стана и се приближи до него.

— Не си ни платил дължимото, братовчеде.

— Затова съм тук.

— Блейзър и Ранглър, елате с мен. Останалите да държат птиците. Не искам да пропусна следващата битка.

Кадилак, Биано и Джон излязоха и отидоха на паркинга.

— Радвам се, че отново те виждам — усмихна се Биано.

Кадилак се намръщи.

— Дойдохме чак дотук, защото ни повика, но още не сме се споразумели. Дължиш ни пари за път.

— Не знаех, че доведеш двайсет човека — възрази Биано. — Нуждаем се само от пет-шест.

— Знаеш ли кое му е лошото да правиш бизнес с роднини?

— Не.

— Всички вие мислите, че има специално семейно намаление.

— Нали? — ухили се Биано, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Бихме целия път от Арканзас дотук, защото каза, че искаш хайка. — Кадилак бръкна в джоба си и му даде лист хартия. Явно някой бе научил планинеца да чете и да пише, защото бе направил списък на всичките им разходи. — Ето, толкова ни струва да дойдем дотук и да се върнем. Слагам по три цента на километър за износване на всяка гума.

Биано взе листа. Сумата възлизаше почти на две хиляди долара.

— Това са много пари — каза той и го даде на Джон, който го прегледа.

— Толкова са — отсече Кадилак. — Другата работа, за която ни каза, ще струва петнайсет хиляди плюс пет процента от печалбата. Стоматологична и медицинска помощ — отделно, ако се наложи. Това е сделката. Няма да се пазарим. Плащай сега, инак ще се оправяш сам.

— Предполагам, че ще ни трябват подкрепления — рече Биано и Джон кимна.

Биано се приближи до жълтия форд, отвори багажника, взе седемнайсет хиляди долара от парите на „Залива на сабите“ и ги даде на Кадилак. Мършавият планинец ги преброи и ги натъпка в работния си комбинезон.

— Виж какво — каза Биано. — Трябва да престанете с борбите с петли и да мирувате. Някой от другите гости на странноприемницата може да се обади на полицията. Законът забранява борбите с петли. Арестуват ли ви, никаква работа няма да ми свършите.

— Братовчеде Биано, ние не сме твърде цивилизовани и това е факт. Онези момчета там не са много наред и понякога ядат, преди да кажат молитва. Но това никога няма да се промени и ако някой извика ченгетата, ще разчистим всичко, преди да довтасат.

Биано кимна. Вече съжаляваше за решението си. Този клон на семейството се женеше помежду си в продължение на петдесет години. Повечето бяха тъпи като пънове и отчаяно безразсъдни. Това беше опасна комбинация. Не ги помнеше такива, но когато ги видя за пръв път, Биано беше едва десетгодишен и вероятно не бе обърнал внимание. Само си спомняше, че родителите му приготвиха караваната и тръгнаха много по-рано, отколкото бяха предвидили. Мъжете в хотелската стая бяха няколко клона по-надолу на дървото на човешката еволюция. Очите им показваха огромна интелектуална бездна. Но Биано нямаше избор. Томи пътуваше към Сан Франциско. Предстоеше им да осъществят последния етап от измамата. На другия ден щяха да вкарат Томи в „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и да се опитат да измъкнат от него петте милиона на Джо. Биано се надяваше, че тази сбирщина от недодялани тъпанари ще се появи и ще го спаси навреме.

Той пое към мотела, където го чакаше Виктория. От време на време изпитваше някакво безпокойство, сякаш имаше чувството, че го следят, но когато погледнеше в огледалото, не виждаше никого.

Върна се в седем, но Виктория не беше там. Багажът й бе разопакован до половината. Обзе го необяснима паника.

В осем часа още я нямаше.

Биано се обади на Джон, но и той не знаеше нищо.