Стивън Канел - Мошеникът

В осем и трийсет Виктория отвори вратата.

— Исусе — ядосан и същевременно успокоен каза той. — Не прави повече така. Къде беше?

— Срещнах една бивша съученичка. Изпихме по едно питие и загубих представа за времето — излъга тя.

После се приближи до прозореца, за да дръпне пердетата, и погледна към улицата. Не видя микробуса на ФБР, но знаеше, че са там и чакат. Чувстваше се толкова виновна, че не смееше да погледне Биано.

— Утре ще извършим ужилването — каза той.

Томи се връщаше в Сан Франциско с частния самолет и гледаше двата жълто-кафяви куфара, които бе взел от Насо. Те бяха на пода пред него и съдържаха пет милиона долара в брой. Никога не беше правил такова нещо без разрешението на брат си, но въпреки това се усмихваше. Изгаряше от нетърпение да каже на Джо какво е сторил и как го е постигнал. Представяше си този миг, откакто излетяха. Щеше да се обади на Джо и да го накара да дойде в апартамента му в Атлантик Сити. Джо вероятно щеше да се противи, но Томи нямаше да го моли. Само щеше да се изсмее и да подхвърли нещо като: „Ела, ела, мисля, че ще заслужава изгубеното време“. Щеше да му покаже доклада на геолога от Тексас, където пишеше, че мострата е с чистота деветдесет процента, и да вметне няколко специфични термина от онези, които бе научил, за да покаже на брат си, че не е тъп уличен бияч без мозък и с двайсетсантиметров прът между краката. Дадеше ли този огромен принос за семейството, брат му несъмнено щеше да признае, че Томи е донесъл вкъщи цяло състояние.

Той облегна глава назад и затвори очи. Не беше толкова трудно да си умен. Допусна Джо да го убеди, че винаги оплесква нещата. Но сега щеше да му докаже, че греши. Всеки можеше да бъде умен. Сключването на сделки беше като убиването. Само трябваше да внимаваш, да си осигуриш добри съучастници и да се отървеш от пластмасовите чаши. Томи бе решил, че двамата учени от Фресно ще бъдат пластмасови чаши.

Телефонът в кабината на „Чалънджър“ иззвъня и пилотът Скот Монтгомъри незабавно отговори. Разговорите се осъществяваха чрез новия геостационарен сателит „Сатком 9“ и струваха двайсет долара на минута, затова единственият човек, който използваше телефона, беше Джо Рина.

— Да, господине — каза Скот.

Даниел Рубин, помощник-пилотът, го погледна.

— На борда ли е Томи? — попита Джо.

Намираше се в къщата си в Ню Джърси и гледаше през прозорците към плиткото изкуствено езеро, което бе започнало да замръзва от необичайно ниските температури на твърде ранната зима.

— Да, господине. Летим за Сан Франциско.

— Не искам да му казваш, че си говорил с мен. Кога ще пристигнете?

— След два часа, около десет вечерта. Ще се приземим на летището на „Пасифик Авиейшън Флайт Сървис“ — отговори Скот и се запита какво става.

Томи и Джо никога не действаха зад гърбовете си. Доверието между тях беше пословично.

— Добре — каза Джо. — Ако има промяна или Томи те накара да кацнеш другаде, искам да ми се обадиш. И те предупреждавам да не му казваш нищо, инак ще бъда безмилостен към теб. Ясно ли е?

— Да, господине — каза Скот и затвори.

Джо кипеше от гняв. Минаваше осем и той се вторачи в последните проблясъци на здрача, трепкащи по сивите води на езерото. Не можеше да повярва, че Томи му е изменил.

Сетне потисна чувствата си. Щеше да се справи с тази история не емоционално, а методично. Засега разполагаше с някакви снимки, дадени му от Виктория Харт, която в края на краищата беше смъртен враг. Може би се опитваше да го подведе. Джо все още не беше убеден, че тя не е играла някаква роля в измамата с перлата в бижутерския магазин. Томи беше казал, че Виктория е заснета от видеокамерите, но Джо не намери време да ги гледа, а сега брат му предприемаше странни ходове. Може би имаше друго обяснение. Щеше да даде на Томи възможност да обясни. Ако в думите му имаше логика, щеше да накара да убият Виктория Харт заради коварството й. Но ако се окажеше, че Томи наистина краде от него и е замесен в шашмата със зарове в казиното в „Залива на сабите“ и е откраднал пари от неизпраните запаси, тогава Томи щеше да му плати по сицилиански. Нямаше повече да му бъде брат и щеше да умре в агония.

Джо нервно крачеше из апартамента си, докато го измъчваха тези мисли. Очакваше телефонно обаждане от Сан Франциско. Обмисли фактите още веднъж, търсейки правдоподобно обяснение, което може би бе пропуснал. Със сигурност знаеше, че Томи е взел пари от банката в Насо. Каква причина би имал да открадне пет милиона долара? Защо ще го прави? Ако се нуждаеше от пари, Джо щеше да му даде. От какъвто и ъгъл да разглеждаше въпроса, нямаше друг отговор, освен че Томи го е сторил, за да покаже неуважение. Той бе нарушил доверието помежду им и този факт измъчваше Джо. Не можеше да го избие от главата си.