Стивън Канел - Мошеникът

Виктория се опита да продължи с блъфа си, но непрекъснато си представяше как Биано лежи в локва кръв и умира самотен. Гил я наблюдаваше през цялото време и педантично махаше невидими прашинки от сивия си костюм. Времето минаваше. Накрая Виктория не издържа.

— Добре. Отмени заповедта. Ще сключим сделка.

Той протегна ръка и натисна звънеца. Друго униформено ченге подаде глава през вратата.

— Кажи на агент Хънт, че заповедта се отменя. Нещата може да се развият в различна насока.

Виктория постигна възможно най-доброто споразумение. Сделката включваше обещанието на Гил тя да бъде адвокат на Биано, след като го арестуват. Гил настоя да провери показанията й с детектора на лъжата. Заведоха я в другата стая и я свързаха с полиграфа.

През следващия час тя му разказа цялата история и му обясни етапите на измамата. Гил Грей и двама агенти от ФБР слушаха внимателно, а детекторът проверяваше достоверността на разказа й. Накрая се почувства уморена и омърсена. Догади й се. Беше издала всичко с единственото извинение, че не можеше да се примири с мисълта да убият Биано.

— Това ми харесва — отбеляза Гил.

— Моля?

— Харесва ми. Ако номерът мине, Томи ще ни предаде Джо. А пипнем ли Джо, ще спечеля аз.

Двамата агенти не разбраха. Само Виктория знаеше, че Гил има предвид шанса си да стане заместник-губернатор на Ню Джърси.

— Ще продължим с играта, така ли?

— Да. Само че сега сме партньори. Ти ще ни държиш в течение. Щом играта свърши, ще пипнем всички.

Тя го погледна, без да знае какво да направи. Накрая възмутена поклати глава.

— Ти не преставаш да ме учудваш, Гил. Падаш все по-ниско и по-ниско.

— Поне не спя с престъпници — сряза я той.

Сетне й даде вибриращ пейджър, свързан със сателит и й каза да се обажда на всеки дванайсет часа, инак ще я търсят през същия интервал. Предупреди я, че ако не им сътрудничи, ще арестуват всички и сделката ще бъде анулирана.

Сетне я откара до мотела с правителствената кола. Когато стигнаха на една пряка оттам, той я пусна да слезе. Но преди Виктория да тръгне, Гил я спря.

— И, естествено, нали разбираш, че както и да свърши цялата история, ще се погрижа да отнемат адвокатските ти права.

— Ще се видим на делото — отговори тя и изчезна в мрака.

Биано бе оставил Виктория в три и половина следобед. Отиде с жълтия форд да вземе Джон и двамата се отправиха към странноприемница „Червения глиган“, която се намираше на две преки от Маркет стрийт, надолу до пристанището. Биано ги чу, още преди да спрат на асфалтирания паркинг. Странноприемницата беше двуетажна бяла постройка в испански стил, със сводове и покрив от червени керемиди. Отпред бяха паркирани десет камиона с широки гуми, всичките с регистрационни номера от Арканзас. Неизвестно защо на всяка антена имаше червено перо. Камионите бяха безупречно чисти и хромираните им повърхности блестяха. От отворената врата на стая 15 се лееха смях и подвиквания.

— По дяволите — каза Биано. — Ще ги арестуват за нарушаване на обществения ред, преди да сме ги включили в играта.

— Вчера идвах два пъти и разговарях с управителя. Дадох му още петстотин долара, за да не вика ченгетата — отговори Джон.

— Кой е сега водачът на тези планинци?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към стаята, пред която на скърцащ метален стол се люлееше огромен сто и петдесет килограмов албинос, облечен в работен комбинезон.

— Трудно е да се каже. Никой Бейтс от Хог Крийк няма коефициент на интелигентност, по-висок от ограничението за скоростта в Арканзас. Мисля, че е или мършавият Кадилак Бейтс, или дебелият Форд Бейтс.

Биано си спомни, че половината Бейтс от Хог Крийк бяха кръстени на автомобилите си. Причината беше, че не могат да четат и си избират такива имена, които да препишат от камионите на свидетелствата за раждане в болницата.

Албиносът изпи бирата си и се оригна.

— Здрасти, братовчеде. Аз съм Биано. Тук ли е Кадилак Бейтс? — усмихна се Биано на огромния си роднина.

Албиносът не отговори, но се обърна и изрева през рамо.

— Янките дойдоха!

— Благодаря за любезната оценка — каза Биано на албиноса, който примига със светлите си очи, без да разбере иронията, сетне попита: — Ти кой си?

— Бронко Бейтс — отговори младият мъж и пак се оригна.

Биано кимна, мина покрай него и влезе в хотелската стая. Всички мебели бяха разчистени. Голямото легло беше разглобено. Останалото беше струпано в коридора. Двайсетина Бейтс бяха седнали в кръг и крещяха, а в средата на стаята се биеха петли. На пода имаше разпръснати пари, а мъжете, които бяха на възраст от двайсет до четирийсет години, псуваха на висок глас.