Стивън Канел - Мошеникът

На другия ден подготвиха пасището за лосове. Стана толкова лесно, че беше смешно. Спряха зеления форд пред входа на Кал Оук Фарм. Бяха преоблечени в работните комбинезони. Папките им съдържаха страници от телефонен указател. На главите им се мъдреха жълти каски. Спряха пред хамбара. Един набит русокос мъж се стресна и вдигна глава. Биано вече знаеше, че името му е Карл Харпър. Беше погледнал писмата в пощенската кутия.

— Джил, мисля, че това е фермата на Харпър, нали? — провикна се Биано, за да го чуят.

— Предполагам, Дани — отговори Виктория.

Сърцето й биеше като обезумяло, докато Карл Харпър се приближаваше към тях.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Светлите му очи подозрително се стрелкаха ту към лицата им, тук към колата и после пак към надписите на работните комбинезони.

— Аз съм Дани Дънкан от американското Министерство на земеделието — започна Биано и му пусна ослепителната си усмивка. — Дошли сме тук, за да помогнем на космическите инженери от НАСА.

— Как?

— НАСА и американската армия си сътрудничат в разработването на нов вид боя. — Биано се обърна към Виктория. — Ще му я покажеш ли, Джил?

Тя взе от задната седалка кутията боя, която сутринта бяха смесили по формулата две към едно. Цветът беше ръждиво медночервеникаво.

— Тази боя съдържа фероокис — обясни Биано — и предпазва метала в продължение на петдесет години. Изискването е щом я използвате веднъж, да не боядисвате половин век. При нас, в Министерството на земеделието, дойдоха представители на НАСА и на армията и ни помолиха да намерим фермери, които да ни разрешат да боядисаме техните тръби и цистерни, за да изпробваме боята.

Харпър избърса носа си с голяма червена кърпа.

— Малко е ярка — рече той. Гледаше боята и вече си представяше как ще стои на металните повърхности във фермата му. — Какво казахте, че съдържа?

— Е, признавам, не съм химик — каза Биано, — и не съм много сигурен. Джил, какво има в тази боя? Носиш ли техническите спецификации?

Виктория погледна в папката си.

— Съдържа предимно алуминиев фосфат и серен килиний — отговори тя, проклинайки се, че гласът й трепери.

— Точно така — усмихна се Биано. — Мисля, че килиният е вълшебната съставка.

— И как ще се споразумеем? — попита Харпър.

— Господине, цяла сутрин обикалям и търся ферма, чиито тръби и цистерни се нуждаят от боядисване. Бихме желали да боядисаме металните повърхности и да видим дали НАСА и армията имат право. Няма да ги пребоядисвате цели петдесет години. Няма да ви струва пукнат цент. Ще напишем на цистерните с бели букви ФКГП, за да виждаме фермата ви от въздуха.

— Какво означават инициалите?

— Така се казва боята. Ферооксиден килиниев грунд. „П“ означава правителство — усмихна се Биано. — Освен това искат да видят дали буквите, написани с нормална боя, ще се отразят на основното покритие. Ако се съгласите, ще помогнете на вашето правителство. Представяте ли си колко пари ще се спестят за данъкоплатците, ако боядисваме танковете и военните джипове веднъж на половин век?

— И няма да платя нищо? А вие ще боядисате всичките ми тръби и цистерни с нещо, което ще издържи петдесет години?

— Странно, нали? — ухили се Биано. — Правителството най-после ви връща нещо.

— По дяволите — рече Карл Харпър, като си мислеше, че днес е щастливият му ден. — Кога ще започнете?

— Утре сутринта. Само трябва да подпишете официално разрешение…

Биано го бе напечатал сутринта на пишещата машина в мотела. Документът не изглеждаше много официален, но той смяташе, че щом се стигне до подписването му, няма да има никакво значение. Фермерът вече щеше да е налапал въдицата.

Харпър се подписа, без да поглежда текста втори път, после се ръкува с Биано и Виктория, като непрекъснато се хилеше.

Когато потеглиха, Виктория не можа да сдържи усмивката си.

— Трябва да нарисуваме татуировка и под твоя часовник — каза Биано и двамата избухнаха в неудържим смях.

Джон им показа офиса, който заемаше последните два етажа на Пен Мючуъл Билдинг на Маркет стрийт и бе приютявал счетоводителите, вицепрезидентите и областния директор на компанията. Изпълнителните директори, които не бяха пестили средства и се бяха съобразявали с добрия вкус, бяха сложили жълта ламперия от кипарис и бял плюшен мокет. Когато преди два месеца компанията затвори врати, те бяха взели всичко интересно, с изключение на вграденото осветление и един месингов полилей, висящ в главната зала за конференции. Сега двата етажа бяха празни, но много обещаващи. Биано, Виктория и Роджър вървяха след Джон. Ноктите на териера мелодично потракваха по паркета. Четиримата влизаха и излизаха от просторни кабинети и секретарски стаи. Биано вече беше разказал на Джон за Кал Оукс Фарм и му бе дал номера на Стивън Бейтс и на агентката на недвижими имоти, занимаваща се с изоставената строителна компания срещу фермата. Сега Джон обясняваше на Биано как е взел под наем помещението.